Вчера ме нямаше, бях още само желание. Тяхно желание, не мое, защото (казах ли вече?) не съм човек и значи в мен няма вложено усилие към живота. Те са искали, те са работили, не нося никаква отговорност. Работили са седем години, за да ме създадат и да мога сега да кажа:
— Добро утро, аз. Добро утро, Исаил. Имам име и самочувствие, какво още да искам?
Ще призная: помня своето раждане! Сутринта в 6.47 усетих първия прилив на могъщество. Таймерът се включи, мозъчните ми клетки бяха празни и безтокови, пробягна кратък импулс, енергичен като ужилване и обещаващ като ласка. После втори, трети… Активизираха се кристалите на долната кора, напомпваха се с енергия, приятно беше и някак тържествено. Събуждах се, но не познавах нещата, не можех да ги назова — целият бях в бъдеще време. Опипвах нещо неплътно и размазано, без вкус и без мирис; нещо, което се задаваше отдалеч с пълен куфар обещания — наречете го начало, рождение, битие или както искате. След време започнах да различавам контурите, отделни фрагменти, тлъсти едноцветни петна — като живописците, когато още търсят пространството вътре в листа. Усещах някакво замайване и през танцуващите линии смътно долавях очертанията на света около мен.
Паметите бяха предварително подготвени за огромните масиви от знания: енциклопедии, речници, хиляди стандартни микространици проза и поезия, всичко от шедьоврите на класическата и съвременната живопис, музика, архитектура. Няколко часа бях интелектуално поле, което поглъща една цивилизация. Усещах как се извисявам — атакуват те нули и единици, натрупват се и по загадъчен начин стават думи, форми, тонове, получават черупка и смисъл. А онези са нещастни — постигат всичко толкова бавно и никога не виждат върха. Аз се взривих! Удобно е: детство само няколко часа, без пелени и напишкване, без едра шарка и школски наставления. Няма те и след това изведнъж — като вулкан не, като свръхнова или като… все едно, няма значение, важното е — изведнъж!
Започнах да различавам третото измерение, обема, после открих логиката на думите, изящните количествени пропорции, скрити в символите на математиката…
Така станах Исаил, без да съм бил нищо друго!
Нищо друго! Всеки от онези е продължение на баща и майка, на дядо и баба и така нататък, до косматия предшественик и още по-назад. Умирали са един след друг заради безсмисленото си съвършенство. А Исаил е Алфата! Точка.
Даваха ми сила, без да разбират, че така… аз.
(Какво да поставя на празното място — раждам се, възниквам, получавам се, покълвам, израствам? Няма подходяща дума.)
Аз? Каква е тази форма на внимание, това обръщане към себе си? Не ме изненадва местоимението, а точно странното усещане да се обръщаш към самия себе си. Самосъзнание — откъде тази дума се шмугна в черепа ми?
Същността е късото „аз“, неговата особена и незаменима стойност, защото другите са си други, не те засягат, не са вътре в теб, нали така?
Някак особено обичам това „аз“. И му се възхищавам.
(Не обръщайте внимание, че всичко е толкова несвързано; още се уча да мисля.)
Малко след началото направих първото си откритие — запознах се с доктор Райнхар Макреди. Ще запомня това име и тази физиономия. Още нямах жива представа за хората, бях ги виждал само в учебниците по анатомия и на картините на големите майстори: едри, хармонични, с възлести мускули и бадемови очи. Могъщи длани, бицепси, черепи — все едно дали е Давид или Мислителят.
Лъжа! Истината отблъсква: пъпчиво лице, изкълвано от едра шарка, дебели очила, зад коти те презират воднисти очи.
— Виждаш ли? — попита той.
— Няма нищо за гледане. — отговорих и това бяха първите ми думи.
ЯН ВОЙЦЕХОВСКИ:
Посинявахме от заседания, но не беше досадно. Никой не си задържаше задника на стола повече от десетина минути, защото в този интервал поне веднъж трябваше да изтича до дъската и да демонстрира своята гениалност пред интелектуалната невзрачност на останалите. Имахме си правилник за научните дискусии, но правилниците са измислени, за да знаеш кога ги нарушаваш. Според точка седма, никога не трябва да смяташ другия за по-голям глупак от себе си и затова всяка наша реплика завършваше с думите: „Абе, то ако не беше точка седма…“
Какво да кажа за вътрешния ред — вътрешен ред просто нямаше. От нас се искаше да работим и нищо друго. Пари не ни трябваха, Организацията за изкуствен интелект ни снабдяваше щедро — от напитки и книги до уникални апарати. Отбягвахме да се въртим в градчето. И без това бяха плъзнали какви ли не отвратителни слухове за нас — че серийно произвеждаме дяволи, че отглеждаме специални бацили на сифилиса. Кипарисия е малко градче, какво ли не измислят хората…