— Хора, душите ни са в траур: Мария лежи чиста в отвъдното и ни чака. Сега си вървете по домовете, а утре ще я положим в земята, която е добра и приема телата ни.
След малко те наистина започнаха да се разотиват.
Надвечер от столицата пристигна голям военен вертолет с десетина полицаи за охрана и един криминален инспектор, Георгидис или нещо подобно. Направи пълен оглед, говори с всеки от нас, надникна във всички стаи, лаборатории и чекмеджета, а когато останахме сами, погледна ме лукаво и рече:
— Така, господин Макреди. Твърде много видях, твърде много ми казахте и все пак скрихте най-важното: онзи!
Свикнал съм да не хитрувам пред криминалните инспектори, но наистина не исках той да научи за модела. От Световната организация все още не бяха разрешили да свалим секретността…
— За кого говорите, инспекторе?
— Да не бъдем наивници, докторе. Вие всички сте чужди поданици, работите у нас седем години. Може ли поне веднъж да не сме надникнали? И да ви оставим така, без контрол….
— Не, разбира се. Шпионажът в наше време е модерен.
— Не е шпионаж, а мерки за сигурност. Готов ли е?
— Да — признах.
— Може ли да има някаква връзка с произшествието?
— Не.
— Сигурен ли сте?
— Вие разбирате от убийства, а аз — от изкуствен интелект. Той е стационарен, няма крайници и изобщо тази работа е невъзможна.
— Искам да го видя.
— Може, но ви предупреждавам — той е особен, странен. Не трябва да се изненадвате. И да го обиждате.
Когато влязохме, инспекторът се заоглежда; горкият, какво ли е очаквал? Дори си свали кепето и кимна в ничия посока.
— Къде е? — прошепна съвсем до ухото ми.
— Пред вас.
— А, този сандък ли? — беше неприятно разочарован.
— Полицай ли е? — изведнъж кресна моделът, инспекторът се стресна, кимна утвърдително и пак се поклони.
— Във връзка с Мария — обясних.
— На вашите услуги. Готов съм да ви отговарям.
— Аз нямам въпроси, господине (обръщението прозвуча ужасно смешно!). Просто исках да се запозная с вас.
— Не бях предупреден. Щях да сложа официален костюм.
Инспекторът се намръщи, подигравката беше съвсем прозрачна.
— Аз искам да ви попитам само за самоубийството.
— Ще ви отговоря с устата на Шопенхауер, инспекторе. „Животът представлява постоянна лъжа в голямото и малкото. Той обещава и не удържа обещаното, за да покаже колко недостойно за желаене е било пожеланото. Ако животът ни дава нещо, то е, за да го отнеме пак. Настоящето винаги е незадоволително, бъдещето е неизвестно, а миналото е безвъзвратно. Нищо не заслужава нашия стремеж, нашите усилия и борби, всички неща са нищожни, светът е банкрутство от всяка страна, животът е предприятие, което не е в състояние да покрие разноските си.“
— Добре, добре. Аз питам конкретно за самоубийството.
— Тя отиде в света на Исаил, където битието е ценно и смислено, затова е щастлива.
— Щастлива ли? — попита инспекторът, колкото да не мълчи тъпо.
— Веднъж орелът, лъвът и змията попитали Заратустра: „О, Заратустра, своето щастие ли търсиш с поглед?“ Побелелият мъдрец отговорил: „Аз отдавна не се стремя към щастие, аз се стремя към своето дело.“ Мария пренебрегна дребното си човешко щастие за голямото щастие на нашето дело.
— Благодаря ви много, господине — каза инспекторът.
Тръгнахме към изхода. И тогава стана чудо! Най-страшното, което някога съм преживявал.
Мария проговори!
Това наистина беше Мария. Мъртвата. И гласът й сякаш идваше от онзи свят:
— Аз съм в отвъдното, Райнхард! — каза тя, сякаш едновременно звучаха тръбите на гигантски орган. Обърнах се — нея, разбира се, я нямаше. А в залата звучеше този глас сякаш направо от небето, сякаш се сипеше от бездната на космоса, идваше от пазвите на вечността…
— Сама поисках — продължи тя. — Той само ме научи да се целувам с вечността…
ЗАПИС 0171
Уважаеми господа безглави съдии и съдебни заседатели!
Стоя пред вас във връзка със самоубийството на Мария Пророчицата. В какво съм обвиняван? Цитирам: „Използвайки психическата слабост и лабилност на Мария Жаботинска, моделът й е внушил своите месиански идеи и индиректно я подбудил към деянието самоубийство.“
Господа съдии и съдебни заседатели, ще се защищавам сам и затова ще ме извините за многословието. Ще започна оттам, че желая в хода на делото да бъда наричан не „модела“, а Исаил, което е моето лично име. Не знаехте ли? Всъщност никога не съм се представял така пред „Група 13“ по лични съображения. Вие сами виждате, че дори в името ми има знак на предопределеност, на божественост, има особен библейски вкус.
Знам, че професор Макреди веднага ще възрази. Името ми наистина е една абревиатура; декодирано, то звучи така: Интегрален Селективно-Адаптивен Интелект по Ломов. Съгласете се, обаче, че никой нормален не би могъл да притежава толкова дълго и обстоятелствено име. Затова настоявам в хода на делото да бъда наричан Исаил. Просто Исаил.