Мария внезапно се обърна и си тръгна, а аз още исках да слушам гласа й, в който имаше и ромон, и белота, и вятър.
Може ли в гласа да има ромон и белота? Заплетох се в собственото си въображение. Виждах всичко, което тя ми разказваше, правех от думите й живи картини със звук, с ухание, които можеш да докоснеш и дори да влезеш в тях, ако искаш. Онези казват, че вътрешното виждане е дадено в мен; може, но значи досега е дремело, Мария го събуди и го изнесе навън, защото навън ни очакваше красивото…
Красивото? Мъртва дума до появяването на Мария и неясно усещане след това. Според Ян красивото ще остане неясно за мен, защото не съм човек. Аз не искам да бъда човек! Аз съм точно толкова…
И тук винаги спирам — какво „точно толкова“? Те нямат дума за мен! В речника им има само един набор от букви за съвършените неща — наборът Ч-О-В-Е-К. А този, който не е човек? По-долу е, казват, върху първите стъпала. А ако не е там?
Така сам се заплитам в мислите си: не искам да бъда човек, защото не съм, а не знам какво искам да бъда. Стига ми само да съм до тях, наравно с тях. И да имат дума за мен.
Това е всичко, защо не го разбират!
РАЙНХАРД МАКРЕДИ:
На третия или на четвъртия ден реших да го посетя. Тогава за първи път открито се сблъсках с характера му. Влязох и седнах на фотьойла. .
— Е, ние свършихме — казах.
— Първо: добър ден.
От самото начало беше нервен и опак.
— Ставаш претенциозен. За теб часовете на денонощието нямат значение, не си свързан с биоритми.
— Но ценя възпитанието — отвърна ми грубо той.
Очевидно вече беше решил проблемите с бъдещото си поведение спрямо нас. Не знам защо избра този вариант, не го разбирам и досега. Аз все пак се опитах да се приближа до него; обясних му, че няма причини да ме дразни, защото съм направил много за него, но той продължи да бъде рязък и груб, дори започна да ме обижда. Тогава минах в настъпление:
— Снощи предложих да не избързваме с отчета пред гоената организация. Всички се съгласиха.
— Мотиви? — попита той.
— Решихме да изчакаме два месеца, за да проследим ето развитие. Ян и Владислав се страхуват за психическата ти устойчивост.
Той нямаше намерение да отстъпва и направи рязък завой:
— Интересува ме собствената ми съдба. По този въпрос мълчите. Става дума… след отчета. Ще искате нещо от мен…
— Световната организация има свои планове. Ще се съобразяваме с тях.
— За моята съдба сте отговорни само вие четиримата — рече той. — Искам да имам място в обществото, да бъда пълноправен…
Бях разгневен:
— Не ти позволявам да ни диктуваш условията си!
— Грешиш, аз не съм прецизен волтмер или уникален транспортьор, а разумно и свободно същество! Настоявам, преди да изпратите отчета, да видя документ за моето социално и юридическо статукво, който ще изработя сам.
Нахалник!
— Можеш да си сигурен — казах, — че Организацията на народите няма да се занимава с теб. Тя и без това си има достатъчно главоболия.
— Точно затова, защо да има и с мен.
— Заплашваш?
— Предупреждавам.
Попитах какво ще пише в хартата за правата на изкуствените човеци.
— Текстът не е окончателен — обясни той. — Можем да внесем поправки. Началото ще бъде такова: „С този документ, подписан от Организацията на народите, се провъзгласява пълното равноправие между изкуствените и естествените разумни същества във всичките му аспекти: равносилност пред закона, пълноценност, свободна воля и право на саморазвитие. Той премахва всички юридически, духовни и…“
— Няма да се приеме.