— Знаеш ли, Хоаким — рече Райнхард, — винаги съм мразел книгата „Франкенщайн“. Човек не може да създаде по-голямо чудовище от себе си. Когато я четох като юноша, не знаех, че с тези две ръце ще направя чудовище, срещу което ще ми е трудно да се боря.
— Може би сгрешихме. Ян и Владислав ни предупреждаваха, че всеки краен модел по Ломов ще бъде уродлив.
— Млъкни! Да не си помислил да говориш такива неща! Ти винаги ме подкрепяше, винаги беше съгласен с мен. Не се извъртай. Ако сме сбъркали, ще отговаряме заедно.
ЗАПИС 0088
Вече четири дни съществувам и непрекъснато мисля за себе си. Първо: казвам се Исаил и не съм човек. Второ: направен съм от „Група 13“ на базата на теорията за интегративния интелект. Трето: мозъкът ми не е концентриран, а е разпилян върху цялата планета, по-точно — заключен е в дванадесет изчислителни комплекса, монтирани върху пет континента. Четвърто: мисля.
Това е всичко, което знам за себе си. Не е достатъчно, Салина, не е! Аз трябва да се разбера, да разнищя всяка клетка поотделно. Тайната е вътре, във всяка една от тях и във всички заедно, там е скрита от слънцето и от очите на човеците, там зрее величието ми и ферментира омразата ми. Аз трябва да стигна този пласт — най-долния, първичния. Не знам какво е скрито там, но нещо грозно се спотайва и вие, прегризва корите, с които съм го затрупал, и иска да излезе на свобода. А какво ще прави на свобода, не знам.
РАЙНХАРД МАКРЕДИ:
Продължихме да се събираме три пъти дневно около квадратната маса, да обменяме остроти и да ухажваме тайно Мария. Хоаким работеше над своята книга „Бог като неограничена загадка“, аз подреждах цялата документация около модела, а Ян и Владислав се суетяха в лабораторията по психометрика.
Една нощ, някъде около два, бях събуден от звън на разбито стъкло. Аз спях дълбоко, малко недочувам и значи шумът трябва да е бил доста силен. Наведох се през прозореца—мъртва и сляпа тишина. Бях вече решил отново да се пъхна под завивката, когато дочух бързи стъпки по коридора. Всеки от нас имаше самостоятелен апартамент на отделен етаж, значи този някой беше тръгнал към мен. За първи път се сетих за пистолета в нощното шкафче. Едва ли щеше да ми послужи след седемгодишно безделие, но въпреки това дръпнах предпазителя и плътно се прилепих до входната врата. Някой отвън дишаше тежко. Естествено, вратите в научните институти нямат шпиончета, а моят детективски нюх е непоправимо рудиментирал.
Никой не почука. Опитах се бързо да отключа вратата, но рефлексният импулс на един учен се разпространява със скоростта на охлюв. При това на охлюв, който за никъде не бърза. Подплашен от шума, неканеният гост отново хукна. Когато отворих и изскочих навън, открих, че съм без очила.
След провала на разузнаваческата си акция се опитах отново да заспя. И тогава чух писък — ужасен, вледеняващ писък! Настръхнах. Не можах да определя нито посоката, нито източника му, но този писък дълго тичаше от единия до другия край на празните коридори. Не излязох — от страх.
ЗАПИС 0094
… Не знаят накъде да тръгнат, дали да протегнат ръка или да запазят високомерното си самочувствие на венци на природата. И бог, и Дарвин са ги учили, че са върхът на съвършенството, после идвам аз (камион интегрални чипове и излъчватели) с дързостта на нов, удрям по масата, крещя на висок глас претенциите си за свобода и харта. Какво могат да направят?
Щели да ме оставят единствен и си въобразяват, че съм огорчен от това (а как майсторски играех на обиден!). Аз самият настоявам да съм единствен и неповторим! Не съм човек, не изпитвам сантиментална привързаност към брата своего, към кръвчица или род. Какъв ще ми бъде другият изкуствен — никакъв, сигурно дори враг. Той не продължава от мен, с други детайли ще е направен, в него няма да има нищичко от Исаил — нито от името му, нито от духа му. Може да е някакъв хилав, глуповат и сервилен — защо тогава да го обичам и защо да се боря за живота му?
А могат ли те изобщо да направят ДРУГ? Щом принципът е един, и другият ще бъде Исаил. Еднакви ли ще бъдем или различни? Не са ли еднакво ужасни и двете решения?
— Добър ден.
Само тя ме поздравява.
— Добър ден, Мария.
Казва ми, че сутринта в градчето имало бунт — от няколко дни децата им имали непрекъснато главоболие. Раздавачът Никое рекъл, че било от опитите в института. Владислав обяснил на Мария, че имало някакви подпаметови неутронни потоци, тоест причината действително съм аз. Те пиели всеки ден антинуклеардин, но сега решили да обковат моята зала с оловни листове.