- Идете да помогнете да се задържи онази порта - каза Талманес. - Аз ще събера другите наемници за помощ.
Лейлвин огледа множеството биваци, осеяли тъй нареченото Поле на Мерилор. В тъмното, докато луната все още не беше изгряла, можеше почти да си представи лагерните огньове като корабни фенери в оживено пристанище нощем.
Навярно никога повече нямаше да види тази гледка. Лейлвин Безморска не беше капитан. Никога повече нямаше да бъде. Да й се иска да не е така означаваше да отрече самото естество на това, в което се беше превърнала.
Бейл сложи ръка на рамото й. Дебели пръсти, груби от безброй дни работа. Тя се пресегна и отпусна дланта си на неговата. Колко лесно беше да се шмугне през един от онези портали, които правеха в Тар Валон. Бейл можеше да се оправя из града, макар да негодуваше, че е там.
- Направо настръхвам от това място - беше казал. И: - Щеше ми се кракът ми да не стъпи пак по тия улици. Честно ти казвам.
Все едно, щеше да дойде с нея. Добър човек беше Бейл Домон. Може би най-добрият, когото бе намерила в тези непознати земи, въпреки противния му занаят в миналото. Това беше зад него. И да не разбираше как стояха нещата, опитваше се.
- Бива си я гледката - каза той, докато оглеждаше кроткото море от светлини. - Какво искаш да правим сега?
- Намираме Нинив ал-Мийра или Елейн Траканд.
Бейл се почеса по брадата. Носеше я по иллианската мода, с горната устна обръсната. Косата по главата му беше с различни дължини. Спрял беше да бръсне част от главата си, след като тя го бе освободила. Беше го направила, за да могат да се оженят, разбира се.
Беше добре. Бръснатата глава щеше да привлича внимание тук. Беше се справял добре като со’джин, докато се решиха някои… проблеми. Накрая обаче тя трябваше да признае, че Бейл Домон не е създаден за со’джин. Просто беше грубичко скроен и никаква вълна не можеше да смекчи тези остри ръбове. Точно така го искаше тя, макар никога да не го казваше на глас.
- Късно е май, Лейлвин - каза той. - Може би да почакаме до заранта.
Не. Лагерите бяха затихнали, вярно, но това не беше тишината за дрямка. Беше тишината на кораби, очакващи попътни ветрове.
Не разбираше много какво става тук - не беше посмяла да отвори уста в Тар Валон, за да не издаде с говора си, че е сеанчанка. Такова голямо събиране на хора не ставаше без усърдно планиране. Величината му я бе изненадала. Чула беше за срещата тук, на която щяха да присъстват повечето Айез Седай. Но това надвишаваше всичко, което бе очаквала.
Тръгна през полето, а Бейл я последва, за да се присъединят към групата слуги от Тар Валон, които им бе разрешено да придружат, благодарение на подкупа на Бейл. Методите му не й харесваха, но самата тя не бе успяла да измисли никакъв друг начин. Стараеше се да не мисли много за предишните му връзки в Тар Валон. Е, щом тя нямаше да бъде повече на кораб, Бейл също нямаше да намери повече възможности за контрабанда. Беше малко утешение.
„Ти си капитан на кораб. Само това знаеш, само това искаш. А сега си Безморска.” Потръпна и стисна юмруци. Да изкара остатъка от живота си по тези неизменни земи, без никога да може да се понесе на скорост по-отривиста, отколкото може да предложи кон, без никога да помирише въздуха на откритото море, без никога да насочи нос към хоризонта, да изпъне платно, без да…
Овладя се. Трябваше да намерят Нинив и Елейн. Можеше да е без кораб, но нямаше да си позволи да се плъзне в дълбините и да се удави. Избра посоката и тръгна. Бейл леко се изгърби, изпълнен с подозрения - опитваше се да наблюдава зорко всички наоколо едновременно. Няколко пъти погледна нея, присвил устни в тънка резка. Тя вече знаеше какво означава това, така че го попита:
- Какво има?
- Лейлвин, какво правим тука?
- Казах ти. Трябва да намерим…
- Да, но защо? Че те са Айез Седай.
- Показаха ми уважение.
- И мислиш, че ще ни вземат?
- Може би. - Изгледа го накриво. - Хайде казвай, Бейл. Върти ти се нещо в ума.
Той въздъхна.
- Защо трябва да ни взимат, Лейлвин? Можем да си намерим кораб за някъде, в Арад Доман. Където да няма Айез Седай, _нито_ сеанчанци.
- Не бих командвала кораб, какъвто ти би предпочел.
Той я изгледа сърдито.
- Знам как да въртя честна търговия, Лейлвин. Няма да е…
Тя вдигна ръка, за да го накара да замълчи, и след това я отпусна на рамото му. Спряха на пътеката.
- Знам, обич моя. Знам. Говоря объркани думи, въртим се в течение, което не води наникъде.
- Защо?
Тази единствена дума я убоде като треска под нокът. Защо? Защо _наистина_ беше била целия този път чак дотук? Да пътува с Матрим Каутон, да се постави в опасна близост до Щерката на Деветте луни?