Логаин потисна гнева си. Нямаше да се подчини отново на властта им. _Нямаше._ Първо Бялата кула, после М’хаил и хората му.
Дни на изтезания. _Седмици._
„Ще съм по-силен от всички”, помисли си. Това бе единственият изход, нали? „Ще се боят от мен.”
Светлина. Беше устоял на опитите им да го покварят, да го обърнат към Сянката… но неволно се зачуди дали не бяха прекършили нещо вътре в него. Нещо дълбоко. Наведе очи и се загледа над полето от кристали.
Отдолу отекна нов тътен и няколко кристала се натрошиха. Всичко наоколо скоро щеше да рухне. А с това - и скиптърът…
„Сила.”
- Предупреждавам те, сухоземецо - каза кротък глас наблизо. - Трябва да донеса съобщение. Ако се наложи да ти счупя главата, за да го донеса, ще го направя.
„Сеанчански говор”, помисли Логаин и се обърна намръщен. Някаква сеанчанка, придружена от едър иллианец, спореше с един от охраната му. Знаеше как да говори така, че гласът й да стигне далече, без да вика. Самообладанието, което излъчваше тази жена, привлече любопитството му.
Тръгна натам и сеанчанката вдигна очи към него и каза:
- Нещо властно има в теб. Ти ли си този, когото наричат Логаин?
Той кимна.
- Амирлин ти изпраща последните си думи - продължи сеанчанката. - Трябва да предадеш печатите на Бялата кула, за да бъдат счупени. Знакът е идването на светлината! Казва, че ще се разбере, когато дойде.
Логаин повдигна вежда, кимна й, че е разбрал, и тръгна обратно.
- Нямаш намерение да го направиш - каза Габрел. - Глупак. Тези печати са на…
- Мои са - прекъсна я Логаин.
- Логаин - промълви Габрел. - Знам, че са те наранили. Но сега не е време за игри.
- Защо? Отношението на Бялата кула към мен не беше ли една голяма дълга игра?
- Логаин… - Тя го докосна по ръката.
Светлината да я _изгори_ тази връзка! Съжали, че изобщо й я беше наложил. Както беше свързана с него, усещаше искреността й. Колко по-лесен щеше да е животът му, ако можеше да продължи да гледа на всички Айез Седай с подозрение.
Искреност. Това ли щеше да е поражението му?
- Лорд Логаин! - извика широкоплещестият Вречен Десотел. - Лорд Логаин, мисля, че го намерих!
Логаин откъсна погледа си от Габрел и извърна очи към него. Ашаманът стоеше до един от големите кристали.
- Тук е - каза Десотел и избърса кристала, щом Логаин се приближи. - Виждате ли?
Логаин коленичи и запреде кълбо светлина. Да… там, вътре в кристала. Приличаше на ръка, направена от малко по-друг вид кристал, и искреше на светлината. Ръката държеше златен скиптър с връх, смътно оформен като купа.
Логаин се усмихна широко и привлече от Силата. Сайдин потече от него в кристала, та сплитът да го натроши.
Земята изтътна. Кристалът, каквото и да представляваше, не поддаде. Колкото повече натискаше Логаин, толкова по-силен ставаше тътенът.
- Логаин… - каза Габрел зад него.
- Стой назад. Май трябва да опитам с белфир.
Паника потече през връзката. За щастие Габрел не се опита да му обяснява какво е забранено и какво - не. Един Аша’ман не беше длъжен да се подчинява на закона на Бялата кула.
- Логаин!
Друг глас. Нямаше ли да го оставят на мира? Той приготви сплита.
- Логаин! - Андрол се беше задъхал. Падна на колене до него. Лицето му бе обгорено. Изглеждаше по-зле от самата смърт. - Логаин… бежанците от Кемлин… Сянката е пратила тролоци да ги избият при руините!
Логаин задържа белфира, почти довършен, и се взря в кристала със златната плячка в него.
- Логаин… Другите останаха да се бият, но са изчерпани. Не мога да намеря Каутон, а войниците, при които отидох, са въвлечени в тежък бой и не могат да помогнат. Не мисля, че някой от командирите знае какво правят тролоците там. Светлина!
Логаин задържа сплита и Единствената сила запулсира в него. Мощ. Страх.
- Моля те - прошепна Андрол съвсем тихо. - Деца, Логаин! Избиват децата…
Логаин затвори очи.
Мат препускаше напред с героите на Рога. Това, че беше някогашният Свирач на Рога, явно му отреждаше специално място сред тях. Биеха се редом с него, говореха му все едно го познаваха. Изглеждаха толкова, хм, героично, напети в седлата и обкръжени от мъгла, която блестеше на светлината на изгряващия ден.
В разгара на боя Мат най-после зададе въпроса, който го беше глождил толкова дълго.
- Не съм един от вас, нали? - попита той Хенд Ковача. - В смисъл… щом героите са се родили някога, после умират и… правите каквото там правите.
Големият мъж се засмя. Яздеше червеникавокафяв кон, едър почти колкото сеанчанските коне с глиганските зурли.