- Знаех си, че ще попиташ това, Комарджийо.
- Ами значи би трябвало да имаш подготвен някой скапан отговор тогава, нали? - Мат се напрегна и усети как лицето му се налива с кръв.
- Не, не си от нас - каза Хенд. - Успокой се. Макар да си направил повече от достатъчно, за да си спечелиш място, не си избран. Не знам защо.
- Може би защото не ми харесва идеята да трябва да рипвам всеки път, когато някой надуе оня проклет рог.
- Може би! - Хенд се ухили и препусна в галоп срещу шараите.
Мат вече не насочваше движенията на войските по бойното поле. Слава на Светлината, беше подредил нещата достатъчно добре, за да няма нужда от пряк контрол. Препускаше по платото, биеше се, ревеше и настъпваше с героите.
Елейн беше отзад и беше вдъхнала кураж на бойците си. Мат видя знамето й, блеснало над тях в небето, сътворено от Единствената сила. Зърна за миг фигура, която много приличаше на нея, да препуска между редиците им, косата й блестеше огряна сякаш отзад. Самата тя приличаше на проклета героиня на Рога.
Нададе радостен рев, щом видя как сеанчанската армия настъпи на север да се слее с войската на Елейн, след което продължи напред покрай източния склон на Височините. Но този шум… Мат погледна надолу към реката, върнала се с грохота на връхлитаща кална вода. Беше разбила тролокската орда на две части и бе отнесла много от зверовете, докато изпълваше отново коритото.
Рогош, с побелялата като сняг коса, погледна забързаната вода и кимна почтително на Мат.
- Браво, Комарджийо.
Връщането на реката бе раздвоило силите на Сянката.
Мат отново се включи в боя. Докато препускаше по платото, забеляза, че шараите - каквото бе останало от тях - бягат през портали. Е, нямаше да им пречи.
Щом тролоците на Височините видяха, че шараите бягат, съпротивата им се пропука и те изпаднаха в паника. Затворени натясно и притискани от атаките на обединената армия на Мат, нямаха друг избор, освен да побегнат към дългия склон на югозапад.
А долу беше настъпил пълен хаос. Армията на Сеанчан се беше сляла с тази на Елейн и двете удариха по тролоците с яростна мощ. Оформиха кордон около зверовете и бързо настъпиха, без да им позволят да се измъкнат. Земята ставаше на дълбока червена кал от хилядите падащи чудовища.
Но сражението на шиенарската страна на Мора не беше нищо в сравнение с битката, разиграваща се на другия бряг на реката. Коридорът между блатата и Височините беше задръстен от тролоци, опитващи се да избягат от сеанчанците, които ги нападаха от другия край на коридора на запад.
Авангардът, изпратен пръв срещу тролоците в коридора, не беше съставен от сеанчански войници, а от отделения лопар и морат’лопар. Изправени на задните си крака, лопар не бяха по-високи от тролоците, но бяха много по-тежки. Налитаха срещу зверовете, надигаха се и сечаха с острите си като бръсначи нокти. Щом някой лопар преодолееше съпротивата на жертвата си, я сграбчваше с лапи зад врата и й отхапваше главата. Доставяше им голямо удоволствие, очевидно.
След като избитите тролоци започнаха да се трупат на грамади, лопар бяха изтеглени и в касапницата навлязоха рояци корлм, големи безкрили пернати същества с дълги криви клюнове, удобни за разкъсване на плът. Тези месоядни… хм, птици лесно преодоляха купищата трупове към биещите се все още тролоци и започнаха да дерат месото на зверовете от костите. Сеанчанските войници почти не взимаха участие във всичко това: само държаха здраво пиките си, опрени в земята, за да не могат тролоците да побегнат през коридора или към западната страна на Височините. Нападащите същества толкова разстроиха тролоците, че малцина изобщо помисляха да побегнат към сеанчанските бойци.
На склона изпадналите в ужас тролоци, побягнали от щурма на войските на Мат отгоре, започнаха да се хвърлят върху зверовете, запълнили коридора. Чудовищата падаха едно връз друго и започнаха да се избиват помежду си в отчаян опит да изпълзят над купищата трупове и да продължат да дишат още малко.
Талманес и Алудра бяха поставили драконите си от другата страна на коридора и засипваха ужасената гмеж от тролоци с драконови яйца.
Всичко приключи бързо. Броят на живите тролоци се смали от десетки хиляди до стотици. Оцелелите видяха пълзящата към тях от три страни смърт, побягнаха към блатата и много от тях затънаха в плитките води. Смъртта им не беше толкова кървава, но бе също толкова ужасна. Останалите получиха по-милостива смърт, пронизани от стрели, копия и арбалети, докато газеха през тресавищата към сладкия мирис на свободата.
Мат наведе окървавения ашандарей и огледа небето. Слънцето се беше скрило някъде - неизвестно къде. Не знаеше колко време е препускал с героите.