Трябваше да благодари на Тюон за връщането й. Не тръгна да я потърси обаче. Имаше чувството, че тя ще очаква от него да изпълни задълженията си на принц, каквито и да бяха в момента.
Само че… усещаше онова странно вътрешно притегляне. Ставаше все по-силно и по-силно.
„Кръв и кървава пепел, Ранд! Аз изпълних своята част. Ти вземи изпълни своята.”
Думите на Амаресу се върнаха в ума му. „Всеки дъх, който вдишваш, е от снизхождението му, Комарджийо…”
Мат винаги се беше показвал като добър приятел на Ранд в нужда, нали? Поне повечето пъти. Кръв и пепел, не можеш да очакваш човек да не се притеснява… може би да стои малко настрана… когато става дума за луд. Нали?
- Ястребово крило! - викна Мат и подкара към краля. - Битката… - Пое си дълбоко дъх. - Свърши, нали?
- Здраво го беше закърпил това, Комарджийо - отвърна Ястребовото крило; седеше царствено на коня си. - Ах… какво ли не бих дал да тръгна с теб по бойно поле. Какъв величествен бой ще е!
- Страхотно. Чудесно. Нямах предвид това бойно поле. Питам за Последната битка. Свърши, нали?
- Питаш това под небе от сянка, над земя, която тръпне от страх? Какво казва душата ти, Комарджийо?
Заровете в главата на Мат продължаваха да тропат.
- Душата ми казва, че съм тъпак - изръмжа Мат. - И че съм _проклето_ тренировъчно чучело, чучнато и чакащо да го нападнат. - Обърна се на север. - Трябва да ида при Ранд. Ястребово крило, би ли ми направил една услуга?
- Казвай, Свирачо на Рога.
- Познаваш ли сеанчанците?
- Ами… познати сме си.
- Мисля, че императрицата им много би искала да се запознае с теб - каза Мат, преди да препусне. - Ако поговориш с нея, ще съм ти много признателен. И ако го направиш, бъди така добър да й кажеш, че съм те пратил аз.
МИСЛИШ, ЧЕ ЩЕ ОТСТЪПЯ? - попита Тъмния.
Това, което изрече думите, беше нещо, което Ранд така и не можеше да проумее. Дори това, че виждаше вселената в целостта й, не му позволяваше да проумее самото Зло.
ИЗОБЩО НЕ ОЧАКВАМ ДА ОТСТЪПИШ, отвърна Ранд. ВЯРВАМ, ЧЕ СИ НЕСПОСОБЕН НА ТОВА. БИХ ИСКАЛ ДА МОГА ДА РАЗБЕРА, ДА ПРОУМЕЯ ЗАЩО НЕПРЕКЪСНАТО ГУБИШ.
Под тях, на бойното поле, тролоците бяха паднали, надвити от един млад комарджия от Две реки. Сянката не би трябвало да е загубила. Беше _нелогично_. Тролокската сила бе многократно по-голяма в началото.
Но тролоците се сражаваха само защото ги принуждаваха мърдраалите - ако бяха сами, чудовищата щяха да се бият с нещо по-силно толкова, колкото лисица щеше да се опита да убие лъв.
Основно правило сред хищниците. Яж това, което е по-слабо от теб. Бягай от по-силното от теб.
Тъмния кипеше от гняв и Ранд усещаше гнева му като нещо веществено.
НЕ БИ ТРЯБВАЛО ДА СИ ИЗНЕНАДАН, каза Ранд. КОГА СИ ВДЪХНОВЯВАЛ НАЙ-ДОБРОТО В ХОРАТА? НЕ МОЖЕШ. ТОВА Е ИЗВЪН ВЛАСТТА ТИ, ШАЙ’ТАН. СЛУГИТЕ ТИ НИКОГА НЯМА ДА СЕ БОРЯТ, КОГАТО НАДЕЖДАТА Е ИЗГУБЕНА. НИКОГА НЯМА ДА УСТОЯВАТ, ЗАЩОТО ТАКА ТРЯБВА. НЕ СИЛАТА Е ТОВА, КОЕТО ТЕ НАДВИВА. БЛАГОРОДСТВОТО Е.
ЩЕ УНИЩОЖА! - дойде отговорът. - ЩЕ РАЗДЕРА И ИЗГОРЯ! ЩЕ ДОНЕСА МРАК НА ВСИЧКИ И СМЪРТТА ЩЕ Е ТРЪБАТА, КОЯТО ЩЕ ЗАСВИРИ ПРЕДИ ИДВАНЕТО МИ! А ТИ, ВРАГ… ДРУГИ МОЖЕ ДА СЕ СПАСЯТ, НО ТИ ЩЕ УМРЕШ. ЗНАЙ ТОВА.
О, ЗНАМ ГО, ШАЙ’ТАН, промълви тихо Ранд. ПРИЕМАМ ГО, ЗАЩОТО ЗНАМ, ЧЕ СМЪРТТА Е - И ВИНАГИ Е БИЛА - ПО-ЛЕКА ОТ ПЕРЦЕ. СМЪРТТА ИДВА ЗА МИГ, НЕ ПО-ОСЕЗАЕМА ОТ МИГАЩО ПЛАМЪЧЕ НА СВЕЩ. НЯМА ТЕЖЕСТ, НИТО СЪЩИНА…
Ранд закрачи напред и заговори по-високо. СМЪРТТА НЕ МОЖЕ ДА МЕ ЗАДЪРЖИ И НЕ МОЖЕ ДА ВЛАСТВА НАД МЕН. ДО ТОВА СЕ СВЕЖДА ВСИЧКО, БАЩА НА ЛЪЖИТЕ. КОГА СИ ВДЪХНОВИЛ ХОРА ДА ОТДАДАТ ЖИВОТА СИ ЗА ТЕБ? НЕ ЗАРАДИ ОБЕЩАНИЯТА, КОИТО ДАВАШ, НЕ ЗАРАДИ БОГАТСТВАТА, ЗА КОИТО ЖАДУВАТ, ИЛИ ЗА ПОСТОВЕТЕ, КОИТО ЩЕ ДЪРЖАТ, А ЗАРАДИ ТЕБ. БИЛО ЛИ Е НЯКОГА?
Мракът затихна.
ДОНЕСИ СМЪРТТА МИ, ШАЙ’ТАН, изръмжа Ранд и се хвърли в черната бездна. ЗАЩОТО АЗ ЩЕ ДОНЕСА ТВОЯТА!
Авиенда скочи на една скална издатина високо над дъното на Такан’дар. Помъчи се да се задържи права, но наранените й крака поддадоха. Тя рухна на издатината и копието от светлина изчезна от пръстите й. Болката запълзя по краката й все едно, че ги хвърлиха в огън.
Грендал се олюля настрани и задиша тежко, държеше се за хълбока. Авиенда мигновено запреде атака от огнени пламъци, но Грендал ги пресече със сплита си.
- Ти! - изсъска Грендал. - Твар такава, отвратително дете! - Макар и ранена, все още бе силна.
Авиенда се нуждаеше от помощ. Амис, Кацуан, другите. Отчаяна, вкопчена в Единствената сила въпреки непоносимата болка, тя започна портал, за да се върне при тях. Беше толкова близо, че нямаше нужда да познава добре околността.