- Какво? Сигурен ли си?
- Един от Белите плащове ми го каза. Не лъжеше.
- Виж ти. Фейн… Той още е жив, нали?
- Да. И мрази Ранд. Има и още един. Лорд Люк. Помниш ли го? Заповядано му е да убие Ранд. Мисля… мисля, че двамата ще се опитат да го убият.
- Значи трябва да им попречиш, нали?
Перин се усмихна и се извърна, чул стъпки отвън. След миг Чиад влезе и той подуши раздразнението й, че е усетил идването й. Последва я Баин, също цялата в бяло. А след тях…
Масури. Не точно тази Айез Седай, която щеше да си избере. Перин присви устни.
- Не ме харесваш - каза Масури. - Знам го.
- Никога не съм казвал това - отвърна Перин. - Ти ми помогна много, докато пътувахме.
- И все пак не ми вярваш. Но все едно. Искаш силата ти да се възстанови, а аз съм може би единствената, готова да го направи. Мъдрите и Жълтите щяха да те напляскат като бебе, че искаш да си тръгнеш.
- Знам - рече Перин и седна на леглото. - Трябва да знам обаче защо се срещаше с Масема зад гърба ми.
- Дойдох тук да изпълня молба - каза Масури и замириса развеселено. - А ти казваш, че няма да позволиш да ти направя тази услуга, докато не отговоря на въпроса ти?
- Защо трябваше да го правиш, Масури? - настоя Перин. - Кажи.
- Смятах да го използвам - отвърна слабичката Айез Седай.
- Да го използваш?
- Влиянието над човек, който се беше нарекъл Пророка на Дракона, можеше да се окаже полезно. - Замириса смутено. - Друго беше времето, лорд Айбара. Преди да те познавам. Преди да те опознае която и да е от нас.
Перин изсумтя.
- Бях глупава - продължи Масури. - Това ли искаше да чуеш? Бях глупава, но оттогава се научих.
Перин я изгледа. После въздъхна и протегна ръка. Пак си беше отговор на Айез Седай, но един от най-преките, които беше чувал.
- Направи го. И ти благодаря.
Тя хвана ръката му и той усети как умората му се изпари - избутана беше навън като стара вата, стояла натикана в кутийка. Почувства се съживен, крепък. Силен отново. Направо скочи на крака.
Масури се отпусна и седна на леглото. Перин стисна юмрук. Чувстваше се готов да се опълчи дори на самия Тъмен.
- Чудесно е.
- Казвали са ми, че съм изключително добра точно с този сплит - отрони уморено Масури. - Но внимавай, това е…
- Да - прекъсна я Перин. - Знам. Тялото все още е уморено. Просто не мога да го усетя.
Всъщност последното не беше съвсем вярно. _Можеше_ да усети умората, като змия, свила се дълбоко в дупката си, дебнеща и чакаща. Щеше да го погълне отново.
Това означаваше, че първо трябва да свърши работата си. Пое си дълбоко дъх и призова чука към себе си. Оръжието не помръдна.
„Да. Това е реалният свят, не вълчият сън.” Взе чука и го пъхна в ремъците на колана си. Обърна се към застаналата на прага Чиад. Надуши и Баин, която бе излязла навън.
- Ще го намеря - увери я Перин. - Ако е ранен, ще го донеса тук.
- Добре. Но няма да ни намериш тук.
- Отивате на Мерилор? - попита той изненадано.
- Някои от нас трябва да носят ранените тук за Цяра - каза Чиад. - Не е правено от гай-шайн преди, но може би е редно да го правим сега.
Перин кимна и затвори очи. Представи си, че се унася, че е на ръба на съня. Времето, прекарано във вълчия сън, бе обучило ума му добре. Можеше да се самоизлъже с малко съсредоточаване. Това не променяше света тук, но променяше възприятието му.
Да… унесен на ръба на съня… и ето я пътеката. Той пое по разклонението към вълчия сън телом и долови съвсем лекото ахване на Масури, щом _измести_ между световете.
Отвори очи и се спусна в бушуващите ветрове. Направи безветрена яма във въздуха около себе си и укрепналите му крака докоснаха леко земята. Само няколко клатещи се стени бяха останали от двореца на Берелайн от тази страна. Една от тях се пръсна и ветровете издърпаха камъните в небето. Градът отвъд тях беше почти заличен, купища каменни отломки тук-там издаваха местата на някогашните здания. Небето заскърца като огъващ се под чук метал.
Перин призова чука в ръката си и тръгна на своя последен лов.
Том Мерилин седеше на голям почернял от сажди балван, пушеше лулата си и гледаше края на света.
Разбираше това-онова от намиране на най-добро място за гледане на представление. Смяташе, че това е най-доброто място на света. Канарата, на която седеше, беше досами входа към Ямата на Ориста, толкова близо, че ако се наведеше назад и присвиеше очи, можеше да надникне и да улови светлините и сенките, които играеха вътре. Надникна. Нищо не се беше променило.
„Пази се там вътре, Моарейн. Моля те.”
Също така беше достатъчно близо до края на пътеката, с изглед към долината долу. Изпуфка дим от лулата и поглади мустаци с кокалчетата на пръстите си.