Някой трябваше да запише това. Не можеше да прекара цялото време в притеснения за нея. Тъй че затърси в ума си подходящите думи, с които да опише това, което виждаше. Заряза думи като „епично” и „велико”. Бяха почти изхабени от употреба.
Вятърът задуха на вълна през долината и развя кадин-сор на айилците, които се биеха с врагове с червени була. Мълнии се изсипаха над линията на Заклетите в Дракона, която бранеше пътеката нагоре към входа на пещерата. Блясъците изхвърлиха човешки тела във въздуха. След това мълнии започнаха да бият по тролоците. Облаците се вихреха напред и назад и ту Ветроловките овладяваха времето, ту Сянката си го връщаше. Никоя от двете страни не бе успяла все още да спечели явно предимство за дълго.
Изгърбени Тъмни създания беснееха из долината и избиваха с лекота. Въпреки усилията на десетки хора вкупом Мракохрътите не падаха. Дясната страна на долината бе покрита с гъста мъгла, която буйните ветрове незнайно защо не можеха да издухат.
„Кулминационно?”, помисли Том и задъвка лулата си. „Не. Твърде очаквано.” Ако използваш думи, които хората очакват, те бързо се отегчават. Една велика балада трябваше да е неочаквана.
Човек трябва винаги да е неочакван. Започнат ли хората да те очакват - започнат ли да предвиждат пищните ти жестове, започнат ли да търсят топката, която си скрил с ловкост на ръката си, или да се усмихват, преди да си стигнал развръзката на разказа си - време е да си събереш наметалото, да се поклониш още веднъж за всеки случай и да си ходиш. В края на краищата най-малко ще очакват да направиш това, когато всичко друго върви добре.
Наведе се отново назад и надникна в тунела. Не можеше да я види, разбира се. Твърде далече навътре беше. Но можеше да я усети в ума си заради връзката.
Взираше се в края на света с упорство и решимост. Неволно се усмихна.
Битката долу кипеше като месомелачка и разкъсваше хора и тролоци на парчета мъртва плът. Айилците се биеха в края на бойното поле срещу пленени от Сянката свои братовчеди. Силите им като че ли бяха изравнени, поне преди да дойдат Мракохрътите.
Бяха неуморими обаче тия айилци. Изобщо не показваха умора, макар да беше минало… Том нямаше представа колко време е минало. Спал беше може би пет или шест пъти, откакто бяха дошли на Шайол Гул, но не знаеше дали това означава дните. Погледна към небето. Никакъв помен от слънцето, макар че преливането на Ветроловките - и Купата на Ветровете - бе довело върволица бели облаци, които се сблъскваха с черните. Облаците сякаш водеха своя битка, преобърнато отражение на боевете долу. Черно срещу бяло.
„Гибелно?”, помисли той. Не, не беше подходящата дума. Щеше непременно да направи балада от това. Ранд го заслужаваше. Моарейн също. Щеше да е нейната победа, колкото и неговата. Трябваха му _думи_. Правилните думи.
Търсеше ги, докато слушаше как айилците удрят копията си в щитовете и се втурват на бой. Докато слушаше воя на вятъра в тунела и докато я усещаше, застанала там, долу.
Долу доманските стрелци с арбалети зареждаха трескаво. Доскоро бяха стреляли хиляди. Сега бе останала нищожна част.
„Може би… _ужасяващо_.”
Беше правилната дума, но не _подходящата_. Може да не беше неочаквана, но беше много, много вярна. Усещаше го в костите си. Жена му се биеше на живот и смърт. Силите на Светлината, изтласкани почти до ръба на смъртта. Светлина, колко беше уплашен. За нея. За всички тях.
Но думата беше прозаична. Трябваше му нещо по-добро, нещо съвършено.
Долу тайренците забиваха отчаяно пиките си в нападащите тролоци. Заклетите в Дракона се биеха с всевъзможни оръжия. Един последен парен фургон лежеше наблизо разбит, докарал товар със стрели за лъкове и арбалети през последния портал от Бейрлон. Не бяха получавали боеприпаси вече от часове. Изкривяването на времето тук и бурята пречеха на Единствената сила.
Том специално си отбеляза фургона - трябваше да го опише така, че да съхрани чудото с него, да покаже как студените му железни страни бяха отклонявали стрелите преди падането му.
Имаше героизъм във всяка бойна линия, във всяко изпъване на тетивата и във всяка ръка, държаща оръжие. Как да предаде това? Но и как, също тъй, да предаде страха, разрухата, пълната странност на всичко това? Предния ден - в паузата на някакво странно, кърваво примирие - двете страни бяха спрели, за да разчистят телата на мъртвите.
Трябваше му дума, която да предаде усещането за хаос, смърт, бъркотията, голата храброст.
Долу няколко уморени Айез Седай тръгнаха нагоре по пътеката, в края на която седеше Том. Подминаха стрелците и огледаха бдително над бойното поле за преливащи.