„Изящно - помисли Том. - Това е думата. Неочаквана, но вярна. Величаво и изящно. Не. Не _величаво_. Нека думата да си остане сама. Ако това е подходящата дума, ще подейства и сама. Ако е погрешната дума, добавянето на други само ще я направи по-жалка.”
Точно такъв _трябваше_ да е краят. Небето се разкъсва, докато враждуващите страни се бият за власт над самите стихии, хора от всевъзможни народи и държави стоят упорито, със сетни сили. Ако Светлината спечелеше, щеше да е на косъм.
Това, разбира се, го ужасяваше. Хубаво чувство. Трябваше да влезе в баладата. Дръпна от лулата и разбра, че го направи само за да не затрепери. Цяла страна от стената на долината наблизо избухна и засипа с камъни хората, които се биеха долу. Не знаеше кои от преливащите са го направили. На това бойно поле имаше Отстъпници. Том се стараеше да стои по-далече от тях.
„Ето _какво_ получаваш, старче, когато не знаеш кога да си тръгнеш”, напомни си той. Но се радваше, че не бе могъл да избяга, че опитите му да остави зад гърба си Ранд, Мат и другите се бяха провалили. Наистина ли щеше да предпочете да си седи в някой кротък хан някъде, докато се разиграваше Последната битка? Докато тя влезе там вътре сама?
Поклати глава. Беше глупак, като всеки друг мъж или жена. Просто имаше достатъчно опит, за да го осъзнае. Човек трябва да преживее доста годинки, преди да може да схване това.
Приближаващата се група Айез Седай се разпадна, някои останаха долу, а една закуцука право нагоре към пещерата. Кацуан. Айез Седай бяха станали много по-малко, отколкото в началото. Жертвите се трупаха. Разбира се, повечето от дошлите тук бяха знаели, че ги очаква смърт. Тази битка беше най-отчаяната и вероятността сражаващите се да оцелеят беше нищожна. От всеки десет, дошли да се бият при Шайол Гул, само един беше все още жив. Том знаеше със сигурност, че старият Родел Итуралд бе изпратил последно писмо за сбогом на жена си, преди да приеме командването. И толкова по-добре.
Кацуан кимна на Том и продължи към пещерата, където Ранд се сражаваше за съдбата на света. Щом се озова с гръб към Том, той метна нож във въздуха - другата му ръка продължаваше да държи лулата в устата му. Удари Айез Седай в гърба, точно в средата, и й пресече гръбнака.
Падна като чувал картофи.
„Много изхабен израз е този - помисли Том и пуфна облаче дим. - Чувал картофи? Друго сравнение ще ми трябва тук. А и колко често падат чувалите с картофи? Рядко.” Падна като… като какво? Ечемик, изсипал се от скъсания край на чувал, свлякъл се на земята на купчина. Да, това беше по-добре.
Щом Айез Седай рухна на земята, сплитът й угасна и разкри под маската на Кацуан, която си беше сложила, друго лице. Том позна жената, макар и смътно. Доманка. Как й беше името? Джеайне Кайде. Това беше, да. Хубава жена.
Том поклати глава. Походката беше съвсем сбъркана. Никоя ли от тях не разбираше, че походката на човек е толкова отличителна, колкото и носът му? Всяка жена, опитала се да се промъкне покрай него, смяташе, че да промени лицето си и роклята - и гласа, да речем - ще е достатъчно да го заблуди.
Смъкна се от скалата, повлече трупа и го натика в една дупка наблизо - вътре вече имаше пет тела, тъй че ставаше тясно. Дръпна пак от лулата, смъкна наметалото и го нагласи така, че да покрие щръкналата навън ръка на Черната сестра.
Надникна още веднъж в тунела. Макар да не можеше да види Моарейн, това го поуспокои. После се върна на скалата си и извади хартия и перото си.
И - под гръмовете, ревовете, взривовете и воя на вятъра - започна да съчинява.
Глава 45
Вейки мъгла
Мат - заровете трополяха в главата му - намери Грейди с Олвер и Ноал на Височините. Носеше проклетото знаме на Ранд под мишницата си. Наоколо лежаха разпръснати тела, паднали оръжия и късове броня, кръв бе зацапала камъните. Но боят беше свършил, нямаше повече врагове.
Ноал му се усмихна от гърба на коня. Олвер беше пред него, стиснал Рога до гърдите си. Момчето изглеждаше изтощено от Цяра на Грейди - ашаманът стоеше до коня, - но и толкова гордо, колкото можеше да бъде.
Ноал. Един от героите на Рога. Скапано логично. Самия Джейин Бродяжника. Е, Мат нямаше да го хванат да си размени мястото с него. На Ноал можеше и да му харесва, но Мат нямаше да танцува под чужда заповед. Та дори заради скапано безсмъртие.
- Грейди! - каза той. - Добра работа свърши горе на реката. Водата дойде точно когато ни трябваше!
Лицето на Грейди беше посивяло, все едно бе видял нещо, което изобщо не е искал да вижда. Кимна.