- Какво… Какво бяха…
- Ще ти обясня друг път - прекъсна го Мат. - Точно в момента ни трябва проклет портал.
- До къде? - попита Грейди.
Мат вдиша дълбоко и изправи рамене.
- До Шайол Гул.
„И ме прокълни като последния глупак.”
- Не може да стане, Каутон.
- Много си уморен ли?
- Уморен съм. Но не е това. Нещо става при Шайол Гул. Отвориха се портали и бяха отклонени. Шарката е… изкривена, ако това има някакъв смисъл. Долината вече не е на едно място, а на много, и един портал не може да я засече.
- Грейди, това ми звучи толкова смислено, колкото свирня на лютня без пръсти.
- Пътуването до Шайол Гул не действа, Каутон - каза раздразнено Грейди. - Просто го разбери.
- Колко близо можеш да ме пратиш тогава?
Грейди сви рамене.
- В някой от лагерите на съгледвачите, на един ден път оттам.
Един ден. Теглеше го натам.
- Мат? - каза Олвер. - Мисля, че трябва да дойда с теб, нали? В Погибелта. Героите няма ли да трябва да се бият там?
Това също. Тегленето беше непоносимо. „Кървава пепел, Ранд. Остави ме на мира…”
Хрумна му нещо. Лагери на съгледвачи.
- Имаш предвид патрулните лагери на сеанчанците?
- Да. Пращат редовни доклади за битката горе, след като порталите са неблагонадеждни.
- Значи недей да ми седиш и да гледаш тъпо. Отваряй портал! Хайде, Олвер. Имаме да свършим още малко работа.
- Аххх…
Шайсам лазеше над бойното поле на Такан’дар. Толкова съвършено. Толкова сладостно. Враговете му се избиваха взаимно. А той… беше станал огромен.
Умът му бе във всяка вейка мъгла, която пълзеше покрай долината. Душите на тролоците бяха… е, незадоволителни. Все пак и простото зърно може да засища, ако е много. А Шайсам вече бе погълнал доста от тях.
Търтеите му залитаха надолу по склона, загърнати в мъгли. Тролоци с разпукана кожа, все едно се беше сварила. Мъртви бели очи. Едва ли му трябваха повече, след като душите им му бяха дали гориво, за да се пресъгради. Лудостта му беше отстъпила. Повечето. Е, не повечето. Но достатъчно.
Вървеше сред пелената от мъгла. Все още не се беше преродил, не напълно. Трябваше да намери място, където да избуи, място, където преградите между световете бяха тънки. Там можеше да просмуче _себе си_ в самите камъни и да вложи в тях съзнанието си. Процесът щеше да отнеме години, но щом приключеше, щеше да е много по-трудно да бъде убит.
Точно сега Шайсам беше уязвим. Смъртното му тяло, което вървеше в центъра на ума му… беше свързан към него. Фейн беше. Да. Падан Фейн.
Все пак беше огромен. Погълнатите души бяха надигнали толкова много мъгла и тя - на свой ред - бе намерила други, с които да се храни. Хора се биеха с Твари на Сянката пред него. Всички щяха да му дадат сила.
Търтеите му се олюляха на бойното поле и двете страни мигновено започнаха да се бият с тях. Шайсам затрепери от радост. Те не виждаха. Не разбираха. Търтеите не бяха тук, за да се бият.
Бяха тук, за да ги отвлекат.
Същността му се просмука във вейките мъгла, после започна да пронизва телата на биещите се хора и тролоци. Взимаше мърдраали. Превръщаше ги. Използваше ги.
Скоро цялата армия щеше да е негова.
Трябваше му тази сила, за да не би древният му враг… скъпият му приятел… да решеше да го нападне.
Онези двама приятели - онези двама врагове - бяха заети един с друг. Чудесно. Шайсам продължи атаката си - поразяваше врагове от двете страни и ги поглъщаше. Някои се опитваха да го нападнат, като връхлитаха в мъглите, в прегръдката му. Това, разбира се, ги убиваше. Това беше неговата _истинска_ същност. Беше се опитвал да сътвори тази мъгла преди, като Фейн, но тогава не беше съзрял достатъчно.
Не можеха да стигнат до него. Никое живо същество не можеше да понесе мъглата му. Някога тя беше нещо безмозъчно. Не беше самият той. Но беше затворена в него, в едно отнесено зърно, и онази смърт - онази чудесна смърт - беше дала плодородната почва в плътта на човек.
Трите неща, споени в него. Мъгла. Мъж. Господар. Онази чудесна кама - сега физическото му тяло я носеше - се бе превърнала в нещо сладостно, и ново, и древно едновременно.
Тъй че мъглата бе самият той, но също тъй не беше той. Беше безмозъчна, но беше тялото му и носеше ума му. Най-чудесното бе, че с онези облаци в небето не се налагаше да се тревожи, че слънцето ще го изпари.
Толкова _мило_, че старият му враг го бе посрещнал така! Физическото му тяло се изсмя сред пълзящите мъгли, докато умът му - самите мъгли - ликуваше от това колко съвършено е всичко.
Това място бе станало негово. Но само след като се наситеше с Ранд ал-Тор, най-силната душа от всички.