Какъв чудесен пир!
Гаул се вкопчи в скалите край Ямата на Ориста. Ветровете го дърпаха, хвърляха по него пясък и камъни, режеха кожата му. Той се изсмя на черната вихрушка горе.
- Хайде, покажи си зъбите! _Аз_ живях в Триделната земя. Знам, че Последната битка ще е велика, а не детска разходка до майчиния ми покрив!
Ветровете задухаха още по-гневно и отмъстително, но Гаул се долепи плътно до камъка, за да не могат да го докопат. Беше изгубил шуфата си, откъсната и издухана от главата му, тъй че беше покрил долната половина на лицето си с част от ризата. Държеше само едно копие. Другите се бяха строшили или изгубили.
Запълзя към отвора на пещерата - тънко пурпурно було, преградило пътя напред. Пред отвора се появи фигура в черно кожено облекло. Ветровете затихнаха.
Присвил очи срещу бурята, Гаул пропълзя безшумно зад мъжа и замахна с копието.
Убиеца се обърна светкавично и избута копието настрана с ръка, изведнъж станала твърда като стомана.
- Да те изгори дано! - изрева на Гаул. - Няма ли най-сетне да мирнеш?
Гаул отскочи. Убиеца връхлетя към него. Но тогава дойдоха вълците.
Гаул отстъпи още и се стопи сред скалите. Убиеца беше много силен тук, но каквото не можеше да види, не можеше да убие.
Вълците нападаха Убиеца, за да помогнат на Гаул да изчезне. Бяха стотици в тази долина, странстваха на глутници сред ветровете. Убиеца - те го наричаха Коляча - беше убил десетки. Гаул прошепна за сбогом, щом още един от тях падна в тази атака. Не можеше да им говори като Перин Айбара, но бяха братя на копието.
Запълзя отново, бавно и предпазливо. Дрехите и кожата му се сляха с цвета на скалите - чувстваше, че трябва да е така, и беше така. Сигурно не можеше да надвие с братята вълци Убиеца, но можеха да опитат. С цената на всичко.
Колко време бе изтекло, откакто Перин Айбара замина? Два часа?
„Ако Сянката те е взела, приятелю, моля се да плюеш в окото на Заслепителя на зрака, преди да се пробудиш.”
Убиеца отново се появи на скалите, но този път Гаул не запълзя към него. Беше пращал примамки преди, направени от камък. Тази фигура не помръдваше. Гаул гледаше и чакаше. Няколко вълци се появиха до примамката и задушиха.
Онзи започна да ги избива.
Гаул изруга и скочи от скривалището си. Явно това бе искал Убиеца. Хвърли копие, едно от тези, които Гаул беше изгубил, и го улучи в хълбока. Гаул изпъшка и падна на колене.
Убиеца се изсмя и вдигна ръце. Въздухът, излетял от него, помете вълците и Гаул едва чу скимтенето им над воя на вятъра.
- Тук аз съм _крал_! - изкрещя Убиеца сред вихрушката! - Тук съм повече от Отстъпниците. Това място е мое и аз ще…
Може би болката размътваше сетивата на Гаул. Стори му се, че ветровете започнаха да стихват.
- Тук аз ще…
Ветровете секнаха.
Цялата долина затихна. Убиеца се вцепени и погледна с тревога към пещерата. Нищо не се беше променило там.
- Не си крал - каза тих глас.
Гаул се извърна. На скалната издатина зад него стоеше мъж със зелено-кафявото облекло на горянин от Две реки. Тъмнозеленото му наметало леко се полюшваше от стихващия вятър. Перин стоеше, затворил очи и с леко вдигната брадичка, сякаш към слънцето горе - макар че и да имаше слънце, беше затулено от облаците.
- Това място е на вълците - заговори Перин. - Не твое, не мое, нито на никой човек. Ти не можеш да си крал тук, Убиецо. Нямаш поданици и никога няма да имаш.
- Нагло кутре - изръмжа Убиеца. - Колко пъти трябва да те убия?
Перин си пое дъх.
- Смях се, когато разбрах, че Фейн е убил семейството ти - изрева Убиеца. - Смях се! Трябваше да убия него, знаеш ли. Сянката го смята за подивял звяр, но той е първият, който успя да направи нещо смислено, за да те нарани.
Перин не отвърна.
- Люк искаше да е част от нещо важно - извика Убиеца. - В това бяхме еднакви, но аз се стремях към дарбата да преливам. Тъмния не може да даде това, но намери за нас нещо друго, нещо по-добро. За него една душа трябва да се слее с нещо друго. Като това, което стана с теб, Айбара. Като теб.
- Нищо общо няма помежду ни, Убиецо - промълви Перин.
- О, има! Точно затова се смях. И знаеш ли, за Люк има пророчество. Той ще е важен за Последната битка. Точно затова сме тук. Ще те убием. След това ще убием ал-Тор. Точно както убихме онзи твой вълк.
Перин отвори очи и Гаул се отдръпна - златните очи блеснаха като огньове в тъмната нощ.
Бурята започна отново. Но този път бушуващите ветрове изглеждаха смирени в сравнение с онова, което Гаул видя в очите на Перин. Натискът от приятеля му беше неустоим като слънцето по пладне след четири часа без глътка вода.