Гаул зяпна Перин, а после притисна раната си с ръка и побягна.
Вятърът го запердаши и Мат се вкопчи в седлото на крилатия звяр, на стотици стъпки във въздуха.
- Кръв и кървава пепел! - изрева той, с едната ръка на шапката и другата - вкопчена в седлото. Беше вързан с някакви ремъци. Две тънички кожени ремъчета. Много тънки. Направо скапани каишки. Защо не бяха сложили повечко? Десет или двайсет да речем? Сто да бяха, още по-добре.
Морат’то’ракен бяха побъркани. Всички до един! Всеки ден го правеха това! Какво им имаше на тия хора?
Вързаният за седлото пред Мат Олвер се засмя ликуващо.
„Горкото момче - помисли Мат. - Толкова се е изплашил, че се побърка.”
- Ето го, принце! - извика му морат’то’ракен Сулаан от мястото си най-отпред на летящия звяр. Беше хубавичка. И абсолютно побъркана също така. - Стигнахме долината. Сигурен ли сте, че искате да кацнем?
- Не! - извика Мат.
- Добър отговор! - Жената накара звяра да завие.
- Кръв и кървава…
Олвер се разсмя.
То’ракен ги понесе надолу над дълга долина, в която кипеше яростна битка. Мат се помъчи да се съсредоточи върху боя и да не мисли за това, че лети във въздуха на гърба на гущер с двама проклети побъркани.
Купищата тролокски тела показваха картината досущ като на карта. Тролоците бяха пробили редиците на отбраната при входа на долината зад него. Мат прелетя над нея към планината Шайол Гул напред, стените на долината се извисяваха от лявата и от дясната му страна.
Долу беше касапница. Айилци и тролоци вилнееха като побъркани. Някакви войници, не айилци, бранеха пътя нагоре към Ямата на Ориста, но това беше единственият организиран строй, доколкото Мат можеше да види.
Гъста мъгла бе започнала да се изсипва от едната страна на долината. Отначало Мат се обърка - помисли, че е дошла от героите на Рога. Но не, Рогът беше вързан с ремъци за седлото до неговия ашандарей. А и тази мъгла беше много… сребриста. Стига това да беше подходящата дума. Хрумна му, че като че ли я е виждал някъде, отдавна.
А после усети нещо. От мъглата. Студена тръпка, последвана от нещо, за което можеше да се закълне, че прошепна в ума му. Веднага разбра какво е.
О, Светлина!
- Мат, виж! - извика Олвер и посочи. - Вълци!
Няколко звяра, катраненочерни и големи почти колкото коне, нападаха войниците, бранещи пътеката нагоре към Шайол Гул. И бързо се справяха с хората. Светлина! Сякаш нещата и без това не бяха вече достатъчно трудни.
- Не са вълци - изръмжа той.
Дивият лов бе дошъл на Такан’дар.
Може би щяха да се унищожат взаимно с Машадар? Твърде много ли беше да се надява на това? Докато заровете тропаха в главата му, нямаше да заложи на това. Силите на Ранд - онова, което бе останало от айилците, доманците, Заклетите в Дракона и тайренските войници - щяха да бъдат премазани от Мракохрътите. Ако оцелееха, щеше да ги вземе Машадар. Не можеха да устоят и на двете.
Онзи глас… Не беше само Машадар, безмозъчната мъгла: И Фейн беше тук някъде. И камата.
Шайол Гул се извиси пред очите му. Високо във въздуха облаците кипяха. Изненадващо няколко гръмоносни бели облака се затъркаляха от юг, сблъскаха се с черните и закръжиха в едно. Всъщност двата цвята заедно приличаха ужасно много на…
То’ракенът обърна и зави, после се спусна по-ниско, може би само на сто стъпки над земята.
- Внимавай! - ревна Мат с ръка на шапката си. - Да ни убиеш ли се опитваш!?
- Извинете, принце - ревна жената в отговор. - Просто трябва да намеря безопасно място, където да ви сваля.
- Безопасно?! Дано извадиш късмет.
- Трудно ще е. Дхана е силен, но аз…
Стрела с черни пера забърса Сулаан по скулата, хвърлена някъде отдолу с рояк от още десетина, които изсвистяха покрай Мат, а една улучи крилото на то’ракена.
Мат изруга, пусна шапката си и се пресегна към Сулаан, а Олвер извика стъписано. Сулаан се отпусна и изтърва юздите. Долу няколко айилци с червени була пак опъваха лъковете.
Мат се издърпа от ремъците. Скочи - е, изпълзя по-скоро - над Олвер и изпадналата в несвяст жена и сграбчи юздите на изпадналия в паника то’ракен. Не можеше да е много по-трудно от язденето на кон, пали? Дръпна, както беше видял да го прави Сулаан, и обърна то’ракена, щом стрелите прорязаха въздуха зад тях. Няколко пронизаха крилата на звяра.
Завиха право към скалната стена и Мат усети, че се е вдигнал на крака - стоеше прав на седлото и дърпаше здраво юздите, докато се мъчеше да спре проклетия ранен звяр да не ги убие. Завоят едва не го изхвърли, но той се задържа, запънал крака в седлото и стиснал юздите още по-здраво.