Бейрд напъха мях с вода под мишницата на Джарид.
- Не се дърпайте много, да не го изпуснете, милорд. Сигурно ще можете да избутате кърпата - май не е много стегната - и да наклоните меха, за да пиете. Ето, махам запушалката.
Джарид го изгледа убийствено.
- Не е заради вас, милорд - каза Бейрд. - Винаги сте се отнасяли добре със семейството ми. Но вижте, не можем повече да се мъкнем с вас и да ни утежнявате живота. Просто има нещо, което трябва да направим, а вие спирате всеки да го направи. Може би някой трябваше да каже нещо по-рано. Все едно, свърши се. По някой път, оставиш ли месото да виси много дълго, се разваля целият бут.
Кимна на другите и те се разтичаха да съберат походни одеяла. Посочи на Рос шистовата скала наблизо и му каза какви камъни да търси за добри върхове на копия.
После се обърна и погледна борещия се с въжето лорд Джарид.
- Това не са вещиците, милорд. Това не е Елейн… Май трябва да я наричам „кралицата”. Странна работа, да мислиш за такова хубаво момиченце като нея като за кралица. По-скоро бих я друсал на коляното си в някоя кръчма, отколкото да й се кланям, но на Андор ще му трябва владетелка, след която да тръгне на Последната битка, и тя не е жена ви. Съжалявам.
Джарид се отпусна, всичкият гняв сякаш се изцеди от него. Дори се разплака. Странна работа.
- Ще кажа на хората, които видим, къде сте - ако срещнем хора - обеща Бейрд. - И че може би има скъпоценности по вас. Може и да дойдат. Би могло. - Помълча малко. - Не биваше да заставате на пътя ни. Май всички разбират какво предстои, всички освен вас. Дракона се е преродил, стари връзки се прекъсват, стари клетви се отменят… и по-скоро _ще висна на въжето_, отколкото да оставя Андор да тръгне на Последната битка без мен.
Закрачи в нощта, вдигнал новото си копие на рамо. „Все едно, имам по-стара клетва от тази към фамилията ти. Клетва, която и самият Дракон не може да отмени.” Беше клетва към земята. Камъните бяха в кръвта му и кръвта му - в камъните на този Андор.
Събра другите и тръгнаха на север. Зад тях, в нощта, лордът им хлипаше сам, а призраците се раздвижиха из лагера.
Талманес дръпна рязко юздите на Селфар и конят заподскача на място и затръска глава. Навярно долавяше безпокойството на господаря си.
Гъст дим изпълваше нощния въздух. Дим и писъци. Талманес подкара Бандата покрай задръстения от зацапани със сажди бежанци път. Движеха се като плавей в разкаляна река.
Мъжете от Бандата поглеждаха бежанците с тревога.
- По-леко! - извика им Талманес. - Не можем да тичаме чак до Кемлин. Намали ход! - Караше ги толкова бързо, колкото смееше, почти на бегом. Бронята им дрънчеше. Елейн беше взела половината Банда със себе си към Полето на Мерилор, включително Естеан и повечето от конницата. Може би беше предвидила необходимостта да се оттегли бързо.
Все едно, конницата нямаше да му е от голяма полза по улиците, които несъмнено щяха да са задръстени също като този път. Селфар изпръхтя и тръсна глава. Вече бяха близо. Градските стени пред тях, черни в нощта, задържаха яростна светлина все едно градът се беше превърнал в огнена пещ.
„По милост и с паднали пряпорци”, помисли Талманес и потръпна. Огромни облаци пушек изригваха над града. Това беше лошо. Много по-лошо, отколкото когато айилците бяха дошли да го превземат.
Най-сетне отпусна юздите на коня. Дорчото препусна в галоп покрай пътя, а след това Талманес с неохота го подкара напряко, без да слуша молбите за помощ наоколо. Времето, прекарано с Мат, го караше да съжалява, че не може да предложи повече на тези хора. Много странна работа, това влияние, което имаше Матрим Каутон над хората. Талманес вече гледаше на простите хора съвсем различно. Може би беше защото все още не знаеше точно дали да мисли за Мат като за лорд, или не.
Пак спря и загледа горящия град, докато изчакваше хората му да го настигнат. Можеше да ги накара всички да яздят - макар да не бяха обучена конница, всеки мъж в Бандата имаше кон за дълги преходи. Тази нощ обаче не смееше. С дебнещите тролоци и мърдраали по улиците, мъжете му трябваха в пълна бойна готовност. Стрелците с арбалети крачеха със заредени оръжия по фланговете на стегнатите колони пиконосци. Нямаше да остави войниците си открити за тролокска атака, колкото и спешна да беше мисията им.
Но ако загубеха онези дракони…
„Светлината да ни освети”, помисли Талманес. Градът сякаш вреше с всичкия този дим, кипнал над него. И все пак някои части на Вътрешния град, извисен на хълма и видим над стените, все още не горяха. Дворецът все още не гореше. Кралицата сигурно все още не беше разбрала, а това беше лошо.