Във всички тези мигове, във всички тези места, чукът на Перин удряше Убиеца и зъбите на Младия бик се впиваха във врата на Коляча. Вълкът вкусваше солената топлина на кръвта на Коляча в устата си. Човекът усещаше как потръпва чукът, щом удари, и чуваше как пращят кости. Светът проблясваше като лъчи на мълнии.
Всичко се разби, разтърси се и след това се събра.
Перин стоеше на скалите в долината на Такан’дар, а тялото на Убиеца рухна пред него с разбита глава. Перин изпъшка и се отърси от възбудата на лова. Беше свършил.
Обърна се и изненадан видя, че е обкръжен от айилци. Погледна ги намръщено.
- Какво правите?
Една Дева се изсмя.
- Изглеждаше затичан на голям танц, Перин Айбара. Човек се учи да наблюдава воини като теб на бойното поле. Това е голяма забава.
Перин се усмихна криво и огледа бойното поле. Не вървеше добре за неговата страна. Мракохрътите разкъсваха защитниците с безмилостна стръв. Пътят нагоре към Ранд беше напълно оголен.
- Кой командва тази битка?
- Вече никой - отвърна Девата. Перин не знаеше името й. - Първо беше Родел Итуралд. После поведе Дарлин Сиснера - но командният му пост падна от драгхарите. Не сме виждали никакви Айез Седай или вождове на кланове от часове.
Гласът й беше уморен. Дори твърдите айилци отпадаха духом. Бързият оглед на бойното поле му показа, че айилците се сражават на малки групи и нанасят колкото могат щети на врага, преди да бъдат посечени. Вълците, които се бяха борили тук на глутници, бяха разбити, изпращаха му своята болка и страх. А Перин не знаеше какви са онези Твари на Сянката с надупчените лица.
Битката тук беше свършила и страната на Светлината бе загубила.
Мракохрътите пробиха линията на Заклетите в Дракона, последните, които все още се държаха. Неколцина се опитаха да побегнат, но Мракохрътите скочиха върху тях, събориха ги и разкъсаха един. Кипнала слюнка се плисна по другите и те се загърчиха в агония.
Перин клекна, дръпна наметалото на Убиеца, уви го около ръцете си и каза:
- Пазете се слюнката им да не докосне кожата ви. Смъртоносна е.
Айилците кимнаха и заувиваха ръцете си с парцали. Миришеха на решимост, но също и на примирение. Айилците щяха да затичат към смъртта, ако това бе единственият избор, и щяха да го направят със смях. Влагоземците ги смятаха за луди, но Перин можеше да надуши истината по тях. Не бяха луди. Не се бояха от смъртта, но и не я приемаха с охота.
- Докоснете ме с ръце, всички - каза им Перин.
Направиха го. И той ги _измести_ във вълчия сън: да отнесе толкова много наведнъж беше усилие като да огънеш стоманен прът - но успя. Мигновено ги _измести_ на пътеката към Ямата на Ориста. Духовете на вълци се бяха сбрали тук, смълчани. Стотици.
Перин върна айилците в будния свят и застана с малката си сила между Ранд и Мракохрътите. Ужасните им очи блеснаха като сребро и се впиха в него.
- Ще държим тук - каза Перин на айилците. - И ще се надяваме да ни се притекат на помощ.
- Ще държим - каза един от айилците, висок мъж с една от онези ленти за глава, белязани със символа на Ранд.
- А ако не - каза друг, - и се събудим, тогава поне ще напоим земята с нашата кръв и ще оставим телата ни да наторят растенията, които сега израстват тук.
Перин почти не бе забелязал изникващите нелепо растения, зелени и живи. Малки, но силни. Знак за това, че Ранд все още се бори.
Мракохрътите се обърнаха бавно към тях, с изпънати опашки, с присвити уши, оголени зъби, лъскави като зацапан с кръв метал. Какво бе онова, което чу над воя на вятъра? Нещо много тихо, много далечно. Толкова тихо, че не би трябвало да го е чул. Но го чу през грохота на боя. Смътно познато…
- Познавам този звук - каза Перин.
- Звук ли? - попита айилката Дева. - Какъв звук? Зовът на вълците ли?
- Не - каза Перин, а Мракохрътите се втурнаха нагоре по пътеката. - Рогът на Валийр.
Героите щяха да дойдат. Но на кое бойно поле щяха да се бият? Едва ли можеше да очаква помощ тук. Освен ако…
„Води ни, Млади бико.”
Защо всички герои трябваше да са хора?
Воят се надигна в същия тон като звука на Рога. И полето изведнъж се изпълни с множество сияещи вълци. Бяха огромни, с бяла козина, големи като Мракохрътите. Духовете на вълците, които бяха загинали, а след това се бяха сбрали тук в очакване на зова, в очакване на своя шанс да се бият.
Рогът ги бе призовал.
Ревът се изтръгна сам от гърлото му, вой на радост, и Перин връхлетя напред, за да посрещне Хрътките на Мрака.