Авиенда задърпа по-бързо, разбрида две, три, шест нишки от портала. Още малко, почти…
- Какво правиш? - попита намръщено Грендал.
Авиенда задърпа още по-бързо и в паниката си избра погрешната нишка. Изстина, като видя как потокът потръпна, загърчи се и раздвижи другите около него.
Грендал изсъска и започна да спуска върху нея сплита на Принуда.
Порталът се взриви с блясък и зной.
Шайсам завладя бойното поле, мъглата му се запровира между вълци и хора, въобразили си, че могат да преградят пътя му към ал-Тор.
Да, _ал-Тор_. Онзи, когото щеше да убие. Да унищожи. С чиято душа щеше да пирува. Да, ал-Тор!
Нещо потръпна на ръба на сетивата му и Шайсам се поколеба и се намръщи. Какво не беше наред? Част от него… част от него беше спряла да усеща.
Какво беше това? Физическото му тяло затича по земята през мъглите. Кръв закапа от пръстите му, нарязани от камата, която носеше, чудесното семе, последното зрънце от старата му същност.
Натъкна се на труп, когото мъглата му беше убила, наведе се над него и се намръщи. Тялото изглеждаше познато…
Ръката на трупа се пресегна нагоре и го сграбчи за гърлото. Шайсам изпъшка, замята се, а трупът отвори окото си.
- Има нещо за болестите, което чух веднъж, Фейн - прошепна Матрим Каутон. - Пипнеш ли болест, ако оцелееш, не може да те хване отново.
Шайсам се замята в паника. Не. Не така трябваше да тръгне срещата със стар приятел! Задраска с нокти ръката, която го стискаше, и с ужас осъзна, че е изпуснал камата.
Каутон го дръпна надолу и го смъкна на земята. Шайсам завика на търтеите си. Твърде късно! Твърде бавно!
- Дойдох, за да върна подаръка ти, Мордет - прошепна Каутон. - Смятам, че дългът ни е уреден.
И заби камата между ребрата му, право в сърцето на Шайсам. Вързан към жалкото тленно тяло, Мордет изкрещя. Падан Фейн нададе вой и усети как плътта се стопи от костите му. Мъглите потръпнаха, завихриха се и се разтърсиха.
Умряха наведнъж.
Перин _измести_ до вълчия сън и намери Гаул по миризмата на кръв. Не искаше да остави Мат с Машадар, но беше убеден - от погледа, който му хвърли Мат след падането, - че приятелят му ще преживее мъглата и че знае какво прави.
Гаул се беше прикрил добре, присвит в една цепнатина до Ямата на Ориста. Все още държеше едно копие и бе затъмнил облеклото си, за да се слива със скалите наоколо.
Клюмаше от изнемога. Беше не само ранен, но се бе задържал твърде дълго във вълчия сън. Щом самият Перин се чувстваше изтръпнал от умора, Гаул трябваше да е още по-зле.
- Хайде, Гаул. - Подаде му ръка да се измъкне от скалите.
Гаул го погледна замаяно и промълви:
- Никой не можа да ме подмине. Пазих, Перин Айбара. Кар-а-карн е невредим.
- Добре се справи, приятелю - отвърна Перин. - По-добре, отколкото можеше да се очаква. Имаш много чест.
Гаул се усмихна и се подпря на рамото му.
- Разтревожих се… когато вълците изчезнаха.
- Те се бият в будния свят. - Перин изпита настойчива нужда да се върне по-скоро там. Намирането на Гаул бе част от това, но имаше и още нещо, _подтик_, който не можеше да обясни.
- Дръж се - каза той и хвана Гаул за кръста. _Измести_ ги до Полето на Мерилор, след това _измести_ извън вълчия сън и се появиха в лагера на Две реки.
Наоколо мигновено се струпаха хора, разнесоха се викове.
- Светлина! - ревна Грейди, капнал от безсъние и с торбички под очите. - За малко да ви изгоря на въглен, лорд Златооки. Как се появихте така?
Перин поклати глава и смъкна Гаул на земята. Грейди погледна раната в хълбока му и повика една Айез Седай да се заеме с Цяра. Настъпи суматоха, всички завикаха, че лорд Златоокия се е върнал.
Файле. Файле беше стояла тук, в Мерилор, с Рога.
„Трябва да я намеря.”
Ранд беше сам. Никой не го пазеше във вълчия сън.
„Да го изгори дано, все едно! Ако загубя Файле…”
Но ако Ранд загинеше, _щеше_ да загуби Файле. И всичко друго. Все още имаше Отстъпници. Перин се поколеба. Трябваше да я потърси, нали? Не беше ли негов дълг, като съпруг? Не можеше ли друг някой да се погрижи за Ранд?
Но… ако не той, кой?
Макар това да разкъса сърцето му, Перин подири за сетен път вълчия сън.
Моридин вдигна Каландор от пода. Мечът заблестя, изпълнен с Единствената сила.
Ранд се олюля, притиснал ранената си ръка до гърдите. Моридин се изсмя, вдигнал високо оръжието.
- Мой си, Луз Терин. Най-сетне си мой! Аз… - Замълча и погледна меча с благоговение. - Може да уголеми Вярната сила. Ша-ангреал на Вярната сила? Как? Защо? - Изсмя се още по-гръмко.
Вихър забушува около двамата.
- Преливането на Вярната сила тук е смърт, Елан! - изрева Ранд. - Ще те изгори на въглен!