Знаеше всички тайни. Можеше да види какво бе направил Тъмния. И, Светлина, Ранд разбра. Много от онова, което Тъмния му бе показал, бяха лъжи.
Но видението, което бе сътворил самият Ранд - онова със света без Тъмния, - беше истина. Ако направеше каквото искаше, нямаше да остави на хората нищо по-добро, отколкото самият Господар на Мрака.
„Какъв глупак съм бил.”
Изрева и натика Тъмния обратно в ямата, откъдето бе дошъл. Разпери ръце и сграбчи два стълба сайдар и сайдин с ума си, загърнати с Вярната сила, извлечена от Моридин, който стоеше на колене на пода, отворил очи, с толкова мощ, бушуваща през него, че не можеше дори да се движи.
Запокити Силите напред в ума си и ги _заплете_ една в друга. Сайдин и сайдар наведнъж, с Вярната сила около тях, в щит над Въртела.
И запреде нещо величествено, шарка от сплетени сайдар и сайдин в най-чистия им облик. Не Огън, не Дух, не Вода, не Земя, не Въздух. Чистота. Самата Светлина. Не поправи, не закърпи, _изкова я нова_.
И с тази нова форма на Силата затвори процепа, направен тук така отдавна от глупави хора.
Разбра, най-сетне, че Тъмния не е врагът.
Че никога не е бил.
Моарейн сграбчи Нинив за рамото пипнешком - светлината бе ослепителна.
Дръпна я на крака и двете побягнаха. Далече от изгарящата светлина. Нагоре по тунела. Моарейн изскочи навън, без да го осъзнае, и едва не падна надолу по стръмния склон. Някой я улови.
- Държа те - каза Том, щом тя рухна напълно изцедена в прегръдката му.
Нинив падна задъхана на земята до тях.
Том обърна Моарейн настрани от тунела, но тя отказа да извърне поглед. Отвори очи, макар да знаеше, че светлината е непоносимо ярка, и _видя_ нещо. Ранд и Моридин, застанали сред светлината, докато тя се разширяваше, за да погълне в блясъка си цялата планина.
Чернотата пред Ранд увисна като дупка, засмукваща в себе си всичко. Бавно, късче по късче, се свиваше, докато не стана на точица.
А после изчезна.
Епилог
Да разбереш отговора
Ранд се хлъзна на зацапания от кръвта му камък.
Не можеше да вижда. Носеше нещо. Нещо тежко. Тяло. Олюля се и продължи нагоре по тунела.
„Затваря се - помисли. - Затваря се.”
Таванът се сниши като затваряща се челюст, камък застърга в камък. Ранд запъшка, измъкна се на открито и вдиша, а скалите зад него се затръшнаха и се вкопчиха една в друга като стиснати зъби.
Препъна се. Тялото в ръцете му беше толкова тежко… Свлече се на земята.
Можеше да… вижда. Съвсем смътно. Някой бе коленичил до него.
- Да - прошепна жена. Не позна гласа й. - Да, така е добре. Това трябваше да направиш.
Примига. Погледът му беше размътен. Айилско ли беше това облекло? Стара жена, със сива коса? Жената се отдръпна и Ранд посегна към нея - не искаше да остане сам. Искаше да обясни.
- Вече разбирам отговора - прошепна той. - Зададох на Аелфините погрешния въпрос. Съдбата ни е да избираме. Ако нямаш избор, изобщо не си човек. А кукла…
Вик.
Ранд падна в несвяст.
Щом мъглата на Машадар се изпари от него и изчезна, Мат се надигна.
Полето бе осеяно с телата на онези тролоци с надупчените лица. Той погледна нагоре през чезнещите струи мъгла и видя слънцето точно над себе си.
- Е, хубава гледка си - каза му. - Трябва да се показваш по-често. Имаш хубавичко лице.
Усмихна се, а после погледна мъртвия в краката си. Падан Фейн приличаше на наръч съчки и мъх, плътта бе охлузена от костите му. Черното на камата беше плъзнало по загнилата му кожа. Вонеше.
Мат за малко щеше да посегне за камата, но спря и се изплю.
- Един път и аз да не искам да играя комар.
Обърна гръб и закрачи.
След три крачки намери шапката си. Ухили се, взе я и я сложи на главата си, отпусна ашандарея на рамо и си заподсвирква. Заровете бяха спрели да тропат в главата му.
Зад него камата - с рубина и всичко - потъна в кашата, останала от Падан Фейн.
Перин закрачи уморено през лагера, вдигнат в подножието на Шайол Гул след края на битката. Смъкна наметалото си. Въздухът лъхна прохладен по голата му гръд. Затъкна Мах’алейнир на мястото му на колана. Един добър ковач никога не зарязва сечивата си, макар че покрай носенето им понякога има чувството, че ще го отнесат в самия гроб.
Помисли си, че би могъл да спи сто дни непробудно. Но все още не. Още не.
Файле.
„Не.” Дълбоко в себе си знаеше, че му предстои да се изправи пред нещо ужасно за нея. Но още не. Така че изтласка от себе си тази тревога… и ужаса. Засега.
Последните духове на вълци заглъхнаха във вълчия сън.