Перин кимна. Вече беше говорил с Мат и Олвер. Като че ли… беше избягвал да мисли за това, което трябваше да е станало.
„Не мисли за това - каза си. - Да не си посмял.”
Стегна се и тръгна да потърси портала, за който бе споменал Лан.
- Извинете - каза Лоиал на насядалите до палатката Деви. - Да сте виждали Матрим Каутон?
- Уускай? - подкани го една от тях със смях и вдигна кожения мях, който държеше.
- Не, не. Трябва да намеря Матрим Каутон и да взема описанието му на битката, разбирате ли. Докато е свежо. Трябва всеки да ми разкаже какво е видял и чул, за да мога да го напиша. Никога няма да има по-добър момент за това.
И искаше да види Мат и Перин освен това, призна си той. Да види, че са добре.
Толкова неща се бяха случили. Искаше да поговори с приятелите си и да се увери, че са добре. С това, което ставаше с Ранд…
Айилката му се усмихна пиянски. Лоиал въздъхна и продължи през лагера. Денят свършваше. Денят на Последната битка! Вече беше Четвъртият век, нали? Можеше ли един Век да започне посред ден? Щеше да е неудобно за календарите, нали? Но всички бяха съгласни. Ранд беше запечатал Въртела по пладне.
Продължи през лагера. Не се бяха преместили от подножието на Шайол Гул. Нинив каза, че не искала да мести Ранд. Лоиал продължи с търсенето, като надничаше от палатка в палатка. В една намери побелелия генерал Итуралд, обкръжен от четири Айез Седай.
- Вижте - говореше Итуралд. - Служил съм на кралете на Арад Доман през целия си живот. Клетви съм дал.
- Алсалам е мъртъв - каза Серин Седай. - Някой трябва да седне на трона.
- В Салдеа цари смут - добави Елсуел Седай. - Наследяването на трона е объркано, особено покрай връзките с Андор. _Вие_ трябва да заемете трона, Родел Итуралд. И трябва да го направите бързо.
- Търговският съвет…
- Всички са мъртви или изчезнали - каза друга Айез Седай.
- Дал съм клетви…
- А какво щеше да направи вашият крал? - запита Юкири Седай. - Да остави кралството да се разпадне? Трябва да сте силен, лорд Итуралд. В такова време Арад Доман не може да остане без водач.
Лоиал се отдръпна и поклати съжалително глава. _Четири_ Айез Седай. Итуралд щеше да бъде коронован още преди да свърши денят.
Спря отново пред главната лечебна палатка, за да провери дали някой е виждал Мат. Бяха го видели на бойното поле и разправяха, че се усмихвал и бил жив и здрав, но… е, Лоиал искаше да го види лично. Искаше да поговори с него.
Наложи се да се наведе, за да не забърше тавана с глава. Голямата за хора палатка беше мъничка според мерките на огиерите.
Ранд изглеждаше още по-зле. Лан стоеше до платнената стена. Носеше корона - съвсем простичка сребърна диадема - на мястото на хадори. Не беше странно, но това, че и Нинив носеше корона, го стъписа.
- Не е честно - прошепна Нинив. - Защо той трябва да умре, след като другият се оправя?
Изглеждаше притеснена. Очите й все още бяха зачервени, но преди беше гълчала всеки, който го споменеше, тъй че Лоиал си замълча. Хората като че ли често искаха от него да си мълчи. Странно за раса, която живееше толкова припряно.
Тя го погледна и той наведе глава.
- Лоиал - каза Нинив. - Как върви търсенето ти?
- Не добре - отвърна й той с гримаса. - Перин ме пренебрегна, а Мат не мога да го намеря.
- Разказите ти може да изчакат няколко дни, Строителю - каза Лан.
Лоиал не възрази. Лан все пак вече беше крал. Но… не, разказите _не можеше_ да изчакат. Трябваше да са свежи, за да е точна историята му.
- Ужасно е - каза Флин, без да откъсва очи от Ранд. - Но, Нинив Седай… Толкова е странно. Никоя от трите като че ли изобщо не се интересува. Не трябваше ли да са по-разтревожени…?
Лоиал ги остави, но се отби в близката палатка да види Авиенда. Няколко жени се грижеха за краката й. Беше загубила няколко пръста. Кимна му за поздрав. Цярът явно беше отнел болката, защото макар да изглеждаше уморена, лицето й бе спокойно.
- Мат? - попита той обнадеждено.
- Не съм го виждала, Лоиал, син на Арент, син на Халан - отвърна Авиенда. - Поне откакто ме попита преди малко.
Лоиал се изчерви и я остави. Навън подмина Елейн и Мин. Щеше да събере разказите им - вече ги беше поразпитал, - но тримата тавирен… те бяха най-важните! Защо хората винаги се суетяха толкова припряно, вместо да седнат кротко? Никога нямаха време да помислят. А този ден беше важен.
Беше _странно_ обаче. Мин и Елейн. Не трябваше ли да са до Ранд? Елейн като че ли приемаше доклади за жертви и за хранителни припаси за бежанци, а Мин седеше и гледаше нагоре към Шайол Гул, с унесен поглед. Защо поне едната не влезеше да подържи ръката на Ранд, докато той умираше?