Този път щеше да е с Файле, където тя беше умряла.
Искаше да изкрещи, но това нямаше да помогне.
- Трябва да се освободя, нали? - прошепна към небето. - Светлина. Не искам. Научих се. _Научих_ се от Малден. Не го направих повече! Този път направих каквото трябваше.
Птица нададе зов в небето. Завиха вълци. За лов.
- Научих се…
Птичи зов.
Зов на сокол.
Перин скочи и се огледа. „Там.” Изчезна за миг и се появи на открито поле, което не познаваше. Не, _познаваше_ това поле. Знаеше го! Беше Мерилор, само че без кръвта, без тревата да е стъпкана на кал, без земята да е взривена и разбита.
И видя мъничко соколче - побираше се в шепа. Цвърчеше тихо, със счупено краче, затиснато под камък. Сърчицето му едва пърхаше.
Перин изрева, щом се събуди, изпълзял от вълчия сън. Надигна се сред поле от мъртви тела и изкрещя към нощното небе. Търсачите наоколо се разпръснаха уплашени.
Къде? Можеше ли да намери същото място в тъмното? Затича, препъваше се в трупове, през ями, отворени от преливащи и дракони. Спря и погледна в едната посока, после в другата. Къде. _Къде!?_
Сапун с мирис на цветя. Смътно ухание. Перин се втурна към него, натисна с цялата си тежест трупа на огромен тролок, лежащ върху купчина други тела, купчина висока почти до гърдите му. Под него имаше конски труп. Без изобщо да помисли какво прави и дали ще има сили, Перин хвана мъртвия кон за краката и го издърпа настрани.
И видя Файле.
Извика, падна на колене, прегърна я и вдиша миризмата й.
Отне му само няколко мига, докато _измести_ във вълчия сън. Отнесе Файле до Нинив далече на север и _измести_ навън. След секунди усети, че е Изцерена направо в ръцете му - не можеше да я пусне дори за Цяра.
Файле, соколицата му, потръпна и се размърда в прегръдката му. После отвори очи и му се усмихна.
Другите герои си бяха отишли. Биргит обаче остана.
Смрачаваше се. Войници приготвяха погребалната клада на Ранд ал-Тор.
Биргит не можеше да се задържи много, но засега… да, можеше да остане. Малко. Шарката щеше да го позволи.
- Елейн? - каза тя. - Знаеш ли нещо? За Дракона?
Елейн сви рамене в гаснещата светлина. Стояха зад тълпата, струпана да гледа как ще запалят кладата на Преродения Дракон.
- Знам какво замисляш - каза й Биргит. - С Рога.
- И какво замислям?
- Да го задържиш - каза Биргит. - И момчето. Да го имаш като андорско съкровище, може би като национално оръжие.
- Може би.
Биргит се усмихна.
- Значи добре, че го отпратих.
Елейн се обърна към нея, забравила за кладата на Ранд.
- Какво?!
- Отпратих Олвер - каза Биргит. - С надеждна охрана. Казах му да намери някое място, където никой няма да потърси, място, което може да забрави и където да хвърли Рога. За предпочитане в океана.
Елейн въздъхна и отново се обърна към кладата.
- Непоносима си. - Замълча. - Благодаря ти, че ми спести необходимостта да взема това решение.
- Реших, че и ти би постъпила така. - Всъщност бе очаквала, че ще мине много време, докато Елейн разбере. Но Елейн бе поумняла през последните няколко седмици. - Знаеш ли обаче, не би трябвало да съм толкова непоносима, след като чудесно ме понасяше през тези няколко месеца.
Елейн я погледна.
- Това ми прилича на сбогуване.
Биргит се усмихна. Можеше да го усети понякога.
- Да. Така е.
Елейн се натъжи.
- Трябва ли?
- Аз се прераждам, Елейн - прошепна Биргит. - Сега. Някъде, незнайно къде, една жена ражда и аз ще отида в онова тяло. След съвсем мъничко.
- Не искам да те загубя.
Биргит се усмихна.
- Е, може би ще се срещнем отново. Засега - радвай се за мен, Елейн. Това означава, че цикълът продължава. Трябва отново да съм с него. Гайдал… Ще съм само с няколко години по-млада от него.
Елейн хвана ръката й, очите й бяха пълни със сълзи.
- Обич и мир, Биргит. Благодаря ти.
Биргит се усмихна, затвори очи и се стопи в сумрака.
Щом вечерта се спусна, Трам погледна нагоре към най-страховитото доскоро място на света. Шайол Гул. В последните проблясъци светлина се виждаха израстващите там растения, разцъфващите цветя, тревата, избуяваща около падналите оръжия и труповете.
„Това ли е дарът ти за нас, синко? Последният?”
Запали факлата от трепкащите пламъци на малкия огън, запращял в ямата наблизо, и тръгна напред през редиците, застанали смълчани в нощта. Не бяха казали на много хора за погребалния ритуал на Ранд. Всички щяха да искат да дойдат. Може би всички го заслужаваха. Айез Седай замисляха пищна траурна церемония за Егвийн. Трам реши за сина му да е скромна.