- О, кръв и пепел, не! - Обърна се побесняла. - Не, не и не!
Жените около нея се усмихнаха почти хищнически.
- Винаги говореше толкова мъдро на Преродения Дракон за отговорност - каза Юкири.
- И как на жените в този Век ще им трябва по-добро обучение - добави Серин.
- Нов Век е - каза Лирел. - Чакат ни много предизвикателства… и ще ни трябва силна Амирлин, която да ни води.
Кацуан затвори очи и простена.
Ранд въздъхна облекчено - Кацуан не вдигна тревога, макар да продължи да го гледа съсредоточено, докато се отдалечаваше. Той хвърли поглед през рамо и видя, че е тръгнала с още няколко Айез Седай.
Притесняваше се. Сигурно беше заподозряла нещо, което не му се искаше. Все пак беше по-добре, отколкото ако бе вдигнала тревога.
Въздъхна, бръкна в джоба си и намери лула. „Благодаря ти, Аливия, за това”, каза си и я натъпка с табак от кесийката, която намери в другия джоб. Посегна инстинктивно към Единствената сила, за да я запали.
Не намери нищо. Никакъв сайдин в празнотата, нищо. Замръзна, а след това се усмихна и изпита огромно облекчение. Не можеше да прелива. Просто за да се увери, посегна плахо към Вярната сила. И там нищо.
Нямаше как да запали табака. Огледа за миг обраслия вече със зеленина склон, а след това _помисли_, че лулата е разпалена. И беше.
Усмихна се и обърна коня на юг. Погледна през рамо назад. Трите жени при кладата се бяха обърнали и гледаха право към него. Можеше да ги различи, макар и не лесно, на светлината на пламъците.
„Коя ли от тях ще ме последва?” Ухили се. „Ранд ал-Тор, много самонадеян си станал.”
Може би никоя. Или може би всички, всяка в своето време.
Коя ли щеше да избере? Мин… но не, да остави Авиенда? Елейн. Не. Ранд се засмя. Не можеше да избере. Имаше три жени, влюбени в него, и не знаеше коя от тях иска най-много. Всяка. Всичките. „Светлина, човече. Безнадежден си. Безнадеждно влюбен и в трите, и няма измъкване от това.”
Смуши коня в галоп и продължи на юг. Имаше пълна с монети кесия, добър кон и здрав меч. Мечът на Ламан. По-добър не можеше и да си пожелае. Можеше да привлече внимание. Беше истински, белязан със знака на чаплата меч, с чудесно лезвие.
Беше ли разбрала Аливия колко пари му е дала? Тя нищо не разбираше от пари. Сигурно ги беше откраднала, тъй че Ранд не беше само конекрадец. Е, беше й казал да му намери малко злато и тя го бе направила. Можеше да купи цяла ферма в Две реки с това злато.
На юг. На изток или запад също щеше да е добре, но май му се искаше да иде някъде далече от всичко това и завинаги. Първо на юг, после може би на запад, по крайбрежието. Може би щеше да се качи на някой кораб. Толкова много от света не беше видял. Беше преживял няколко битки, беше се оплел в една огромна Игра на Домове. Много неща, с които не беше искал да има нищо общо. Беше видял бащината си ферма. И дворци. Да, видял беше много дворци.
Просто не беше имал време наистина да види повече от света. „Това ще е ново”, помисли си. Пътуване, без никой да го гони, без да се налага да управлява тук или там. Пътуване, в което да може просто да преспи в някой плевник, а в замяна да нацепи нечии дърва. Мислеше си за всичко това и по едно време усети, че се смее.
А през това време вятър се надигна около него, около мъжа, когото бяха наричали лорд, Преродения Дракон, крал, убиец, любим и приятел.
Вятърът се надигна високо и волно и се зарея в откритото безоблачно небе. Задуха над опустошена земя, осеяна с все още непогребани трупове. Земя, изпълнена в същото време с празненства. Задърпа клоните на дърветата, които най-сетне отново напъпваха.
На юг задуха вятърът, през гъсти лесове, над тръпнещи от мараня равнини и към земи непознати. Този вятър не беше краят. Няма край и никога няма да има край във въртенето на Колелото на Времето.
Но беше _някакъв_ край.
C>
И тъй стана в онези дни, както бе ставало преди и щеше да става отново, че Тъмния възлегна над земята и натежа над сърцата човешки, и всичко зелено повехна, и надеждата умря. И въззоваха хората името на Създателя, казвайки: „О, Светлина Небесна, Светлина на Света, нека Предреченият да се роди от планината, според Пророчествата, както се е раждал в минали Векове и има да се роди във Вековете бъдни. Нека Принцът на Утрото запее към земята, та всичко, що е зелено, да израсте и долините да наплодят агнета. Нека Повелителят на Зората ни закриля от Мрака и да ни защити великият меч на правдата. Нека Драконът възседне отново ветровете на Времето.”
@ Из „Чарал Дрианаан те Каламон, Цикълът на Дракона”
@ Неизвестен автор
@@ Четвърти век
C$