„А Каллор? — запита Драконъс. — Какво ще правим с това… същество?“
„Ще го бележим — отвърна К’рул. — Знаем кое е най-дълбокото му желание, нали?“
„А колко ще живее?“
„Дълго.“
„Съгласен.“
К’рул примигна и тъмните му свъсени очи приковаха Върховния крал.
— За това престъпление, Каллор, ти въздаваме заслужено наказание. Знай: ти, Каллор Ейдеран Тес’тесула, ще живееш тленен живот безкраен. Тленен, в опустошението на старостта, в болката от раните неизцерими и в страдание безутешно. В сънища съсипващи. В любов повехнала. В сянката пред лика на Смъртта, пред вечната заплаха да секне онова, от което не ще се лишиш.
Драконъс заговори:
— Каллор Ейдеран Тес’тесула, ти не ще се възвисиш.
Сестра им рече:
— Каллор Ейдеран Тес’тесула, всеки път, щом се въздигнеш, ще падаш. Всичко, което постигнеш, на прах ще става. Тъй както драговолно направи това тук, на свой ред ще ти се въздаде.
— Три гласа те проклеха — каза К’рул. — Свърши се.
Мъжът на трона потръпна. После устните му се изопнаха в зла усмивка.
— Ще ви прекърша. Всички ви. К’рул, ти от света ще погаснеш. Ще те забравят. Драконъс, това, което сътвори, ще ти се върне. А колкото до теб, жено, нечовешки ръце ще те разкъсат на късове на бойно поле, ала утеха не ще познаеш — тъй те проклинам, Сестро на Студените нощи. Каллор Ейдеран Тес’тесула, един глас, изрече три проклятия. Да бъде.
Оставиха Каллор на трона му, над грамадата от кости. Сляха силата си, за да овържат с вериги континента, подложен на заколение, и го вкараха в лабиринт, сътворен само за това, а земята оставиха гола. Да се цери.
Усилието прекърши К’рул, нанесе му рани, за които знаеше, че няма да зараснат през цялото му съществувание. А и долавяше вече здрача на своя култ, покварата на проклятието на Каллор. Ала странно — не го заболя чак толкова.
Тримата стояха пред портала на току-що роденото безжизнено селение и съзерцаваха новото си творение.
Драконъс проговори:
— От Времената на Вси тъми изковавам меч.
При тези думи К’рул и Сестрата на Студените нощи се обърнаха — не бяха знаели нищо за това.
— Изковаването продължи… дълго, но вече съм близо до края. Силата, вложена в този меч, е… безвъзвратна.
— Ами тогава — прошепна К’рул след миг на размисъл — ще трябва да внесеш някои поправки в крайното оформяне.
— Така изглежда. Ще трябва много да помисля над това.
След дълго мълчание К’рул и брат му се обърнаха към сестра си.
Тя сви рамене.
— Ще гледам да се пазя. Дойде ли краят ми, то ще е с измяна, нищо друго. Предпазливост срещу такова нещо не може да има, животът ми ще се превърне в кошмар от подозрения и недоверие. Виж, пред това не ще отстъпя. Дотогава ще продължа играта си на смъртна.
— Внимавай тогава — промълви К’рул. — За кого избираш да воюваш.
— Спътник си намери — посъветва я Драконъс. — Добър.
— Мъдри слова. И от двама ви. Благодаря.
Нямаха какво повече да си кажат. Бяха се събрали с цел, която вече бе постигната. Навярно не точно така, както им се искаше, но беше свършило. И цената беше платена. Драговолно. Три живота и още един. Унищожени. За единия — начало на вечна омраза. За тримата — честна отплата.
Древните богове, както се каза вече, въплъщаваха куп неприятности.
Звярът гледаше отдалече как тримата се разделят. Беше изтерзан от болка, бялата му козина беше окървавена, на главата му зееше лъскава мокра дупка от избитото му око, грамадата на пребитата му плът едва се държеше на треперещите нозе. За смърт жадуваше, ала смъртта нямаше да го споходи. За мъст жадуваше, ала тези, които го бяха наранили, бяха мъртви. Останал бе само онзи на трона — онзи, който бе превърнал дома му в пустош.
Щеше да има достатъчно време и за тази разплата.
Още един копнеж изпълваше изтерзаната му душа. Някъде между пожара на Падането и последвалия го хаос беше изгубил самката си и сега беше самотен. Тя навярно все още беше жива. Скиташе се някъде навярно, също ранена, и диреше сред руините някаква следа от него.
А може би бе избягала, обзета от болка и ужасена от лабиринта, дал огън на духа й.
Където и да бе — стига да беше жива, — той щеше да я намери.
Трите далечни фигури разтвориха лабиринти и изчезнаха в древните си селения.
Звярът не последва никого от тях. Млади същества бяха в сравнение с него и самката му, а лабиринтът, към който тя навярно бе побягнала, беше древен дори в сравнение с Древните богове.
Пътят, който го чакаше, беше гибелен, а измъченото му сърце познаваше страха.
Порталът, отворил се пред него, разкри сива вихрушка от мощ. Звярът се поколеба и закрачи натам.