И влезе.
Първа книга
Искра в пепелища
Петима магове, една адюнкта, безброй имперски демони и разгромът на някогашния Даруджистан, всичко това целеше публично да потвърди обявяването извън закона на Дужек Едноръкия и разбитите му легиони. Може да е чиста случайност, че това развърза ръцете на Едноръкия да предприеме нова кампания, този път като независима военна сила, и да сключи свои нечестиви съюзи, довели до продължение на Магьосническата анфилада на Дженабакъз. Вярно, безбройните жертви на това опустошително време биха могли да изрекат и друго мнение, стига Гуглата да им дадеше тази привилегия. Навярно най-поетичният детайл от онова, което щеше да се назове „Войните за Панион“, бе всъщност прелюдия към цялата кампания: небрежното и безразлично разрушаване на един самотен каменен мост от Джагътския тиран в злокобния му настъп към Даруджистан…
1.
Спомените са гоблени, криещи твърди стени. Кажете ми, приятели, кой е цветът на вам любимия вътък, а аз на свой ред ще разгадая душите ви…
1164 г. от Съня на Бърн (два месеца след Празненството на Даруджистан)
Четвърта година на Панион Домин
Годината Телланн на Второто сбиране
Варовиковите блокове на моста Джадроуби се търкаляха пръснати, обгорени и потрошени в кипналата тиня на брега, сякаш ръката на някой бог бе замахнала, за да срине каменната арка в един-едничък капризно презрителен жест. И това, подозираше Грънтъл, бе само на половин крачка от истината.
Вестта бе стигнала в Даруджистан по-малко от седмица след срутването, щом първият от поелите на изток кервани отсам реката спря при брода, заварил доскорошния здрав и читав мост превърнат в руини. Мълвата шепнеше за древен демон, пуснат на воля от сили на Малазанската империя, изскочил от хълмовете Джадроуби, за да подложи на унищожение самия Даруджистан.
Грънтъл се изплю в овъгления троскот до впряга. Съмняваше се в тази история. Вярно, странни неща се бяха случили в нощта на градското Празненство преди два месеца — не че самият той бе чак толкова трезвен, та да забележи нещо особено — и предостатъчно свидетели имаше за появата на дракони и демони, и за страховитото снишаване на Лунния къс, но твар с такава мощ, че да затрие цялата околност, щеше вече да е стигнала Даруджистан. А след като градът все още не беше се превърнал в тлееща развалина — не повече от обичайното след едно всеградско празненство, — то значи такава твар просто не съществуваше.
Не, много по-вероятно бе да е ръката на бог или да речем земетръс — макар хълмовете Джадроуби да не бяха земетръсен район. Може пък Бърн да се беше размърдала във вечния си сън.
Все едно, голата истина сега стоеше пред него. Не че стоеше, лежеше по-скоро, просната чак до Портата на Гуглата, че и отвъд. И си оставаше фактът: каквито и игри да си играеха боговете, тъкмо отрудените и окаяните кучи синове като него страдаха от това.
Старият брод отново бе влязъл в употреба, на двайсетина крачки нагоре по реката от мястото на моста. Беше стоял забравен от столетия и след цяла седмица необичайни по това време валежи двата бряга бяха станали мочурливи. Керванджийски впрягове се трупаха по брода, къде по някогашните рампи, къде затънали безнадеждно в тинята на придошлата река, докато десетки други чакаха ред на пътя — гъмжило от изнервени търговци, охранници и животни.
Вече два дни чакане да минат. Грънтъл беше доволен от жалката си компания. Острови на спокойствие бяха спътниците му. Ей го на, Харло — изгазил беше до една от останките от подпорите на моста и сега седеше там с рибарски прът в ръка. Стони Менакис беше завела някакви охранници при фургона на Сторби и той доволно наливаше халба след халба гредфаланско пиво на убийствена цена. Толкова по-зле за чакащия буретата пиво ханджия в хана край Салтоан. Ако нещата продължаха като сега, тук скоро цяло тържище щеше да изникне, а след него — и някое проклето от Гуглата градче. Рано или късно някой важен магистрат в Даруджистан щеше да заключи, че май не е зле мостът да се вдигне пак, и след десетина години току-виж и това станало. Освен ако, разбира се, градчето не им създадеше грижи, в който случай щяха да пратят бирник.
Не по-малко доволен беше Грънтъл и от спокойствието, с което работодателят му приемаше забавянето. Разправяха, че на търговеца Манкуи от другата страна на реката му се спукал кръвоносен съд в главата и ей така си умрял. Търговецът Керули обаче не беше от същата мая — дотолкова, че още малко и да застраши грижливо подхранваното от Грънтъл отвращение към търговците въобще. Но пък странните привички на Керули караха капитана на охраната да подозира, че този човек може изобщо да не е търговец.