Грънтъл въздъхна и се върна при чакащия го Емансипор Рийзи.
— Е, води.
Рийзи закима.
— Чудесно.
Впрягът беше огромен — цяла къща, кацнала на високи колела. Изкусни резби красяха странно извитите стени на каретата, с изрисувани фигурки със злобно ухилени лица. Капрата на коларя беше засенчена с избеляло от слънцето зебло. Четири огромни вола газеха тромаво зад набързо вдигнатата ограда на десетина крачки от бивака.
Господарите на довелия го слуга явно държаха на усамотението, тъй като се бяха отбили на прилично разстояние както от пътя, тъй и от останалите търговци, с добра гледка към ниските хълмове, издигащи се от южната страна на пътя и към ширналата се отвъд тях равнина.
Легналата на капрата крастава котка изгледа лениво Рийзи и Грънтъл.
— Твоя ли е? — попита капитанът.
Рийзи примижа към окаяното животно и въздъхна.
— Да, сър. Катерица се казва.
— Всеки алхимик или восъчна вещица ще я изцери тая краста.
На слугата сякаш му стана неловко.
— Ще гледам да потърся някоя, като стигнем в Салтоан. А — той кимна към склона оттатък пътя, — ето го й господин Бочълайн.
Грънтъл се обърна и изгледа високия скулест мъж, който вече беше излязъл на пътя и крачеше небрежно към тях. Със скъпо, дълго до глезените кожено наметало, високи ботуши от същата кожа и сиви гамаши, а под широката черна копринена риза проблясваше лъскава също черна броня.
— Черното — рече капитанът на Рийзи — беше модният цвят миналата година в Даруджистан.
— Черното е вечният цвят на Бочълайн, сър.
Лицето на господаря му беше бледо, триъгълно някак, и това впечатление се усилваше от грижливо оформената брада. Косата му, намазана с масло, беше сресана назад от високото чело. Очите му бяха безизразно сиви — безцветни като всичко останало по него — и Грънтъл изпита някаква вътрешна тревога.
— Капитан Грънтъл — заговори с мек и изискан тон Бочълайн, — любопитството на вашия работодател е твърде натрапчиво. Но макар по принцип да не възнаграждаваме подобно недискретно надничане в дейността ни, този път ще направим изключение. Вие ще ме придружите. — Обърна се към Рийзи. — Котката ти, изглежда, страда от учестен пулс. Бих те посъветвал да успокоиш горкото същество.
— Веднага, господарю.
Грънтъл отпусна ръце на дръжките на двете си къси саби и изгледа с присвити очи Бочълайн. Пружините на каретата изскърцаха, щом слугата се качи на капрата.
— Е, капитане?
Грънтъл не помръдна.
Бочълайн повдигна вежда.
— Уверявам ви, работодателят ви гори от нетърпение да приемете поканата ми. Ако обаче се боите да го направите, би трябвало да можете да го убедите да сдържа ръката ви, докато трае това начинание. Макар да ви предупреждавам, откритият натиск срещу него може да се окаже сериозно предизвикателство дори за мъж с телосложение като вашето.
— Да сте се занимавали някога с риболов? — попита Грънтъл.
— Риболов?
— Тези, дето кълват на стара стръв, са млади и не остаряват. Работя с кервани повече от двайсет години. Не съм млад. Ако искате да ви клъвне, хвърлете другаде.
Бочълайн го погледна със суха усмивка.
— Успокоихте ме, капитане. Да продължим ли?
— Водете.
Прекосиха пътя. Стара козя пътека ги поведе между хълмовете. Всички склонове и била бяха потъмнели от изгорялата трева от пожарищата, поразили тази земя, макар че тук-там вече започваха да изникват зелени петна.
— Огънят — вметна Бочълайн, докато вървяха, — е от съществено значение за здравето на степните треви. Както и минаването на бедерин: безчетните им копита разравят почвата. Уви, наличието на кози ще предрече тъжен край за зеленината по тези древни хълмове. Но аз започнах с темата за огъня, нали? Жестокост и унищожение, и двете са съществени за живота. Това не ви ли се струва странно, капитане?
— Странното, сър, е чувството ми, че съм забравил да си взема писалищната дъсчица.
— Е, значи сте образован. Колко интересно. Препитавате се с меча, нали? За какво ви е тогава четмото и писмото?
— А вие сте човек на четмото и писмото — за какво тогава ви трябва този широк меч на кръста и тази добре изкована ризница?
— Неприятният страничен ефект от образованието сред масите е липсата на респект.
— Здравословен скептицизъм, по-скоро.
— Пренебрежение към авторитета, по-скоро. Навярно сте отбелязали, за да отговоря на въпроса ви, че си имаме само един доста остарял слуга. Никаква наета охрана. Необходимостта да се пазим е жизненоважна за професията ни…
— И що за професия е вашата?