Най-сетне Корбал Броуч проговори — с тънък писклив глас.
— Бочълайн, той усеща ли ни?
Спътникът му се намръщи, без да откъсва очи от Лунния къс, след което поклати глава.
— Не долавям никакво внимание към нас, приятелю. Но тази тема може би е по-добре да я обсъдим насаме.
— Добре. Значи не искаш да убия този пазач на керван?
Грънтъл отстъпи рязко, стисна дръжките на сабите си и изръмжа:
— Само се опитай, и ще съжалиш.
— Успокойте се, капитане. — Бочълайн се усмихна. — Партньорът ми е с малко наивни възгледи…
— Наивни като на пепелянка.
— Може би. Все едно, уверявам ви, че сте в пълна безопасност.
Навъсен, Грънтъл обърна гръб на двамата и закрачи по пътеката.
— Господарю Керули — зашепна си, — ако гледаш всичко това, а съм сигурен, че го гледаш, вярвам, че доплащането ще е щедро. И ако изобщо цениш съвета ми, предлагам да стоим надалече от тези двамата.
Хвърли поглед назад малко преди кратерът да остане извън гледката му и видя, че двамата са обърнали гръб и на него, и на Лунния къс. Гледаха в ямата. После заслизаха и се скриха от погледа му.
Грънтъл въздъхна и закрачи към бивака — разкърши рамене, за да се освободи от напрежението, което го бе обзело.
Щом излезе на пътя, погледът му отново се вдигна нагоре, към Лунния къс, вече мъгливо петно в далечината.
— Владетелю, ти там горе, дано все пак си надушил миризмата на Бочълайн и Корбал Броуч, та да направиш с тях онова, което стори на Джагътския тиран — стига да си замесен в това. Предпазна мярка, нали така го наричат резачите. Моля се само дано един ден всички да не съжалим за безразличието ти.
Емансипор Рийзи седеше на капрата и галеше дръгливата котка, която се бе настанила в скута му. Краста ли? Грънтъл се замисли. „Може и да не е“.
Грамадният вълк кръжеше около тялото, привел глава и извърнат така, че единственото му око да не изпуска лежащия в несвяст смъртен.
Малцина навестяваха лабиринта на Хаос. Сред тези малцина смъртните бяха най-редките. Вълкът се беше скитал тук неизмеримо дълго — сам и изгубен от безброй векове. Умът му бе намерил нови очертания, родени в самота; пътеките на мислите му се виеха в привидно случайни посоки. Малцина щяха да видят съзнание или разум в дивия блясък на окото му, ала те все пак съществуваха.
Вълкът обикаляше, масивните мускули потръпваха под мръсно бялата козина. Привел глава и извърнат все на една страна. С око, приковано в проснатия мъж.
Свирепата съсредоточеност даваше резултат, задържаше обекта на неговото внимание в състояние на безвремие — случайно следствие от силите, с които вълкът се бе просмукал в този лабиринт.
Малко спомени имаше вълкът за световете, съществуващи извън Хаоса. Нищо не знаеше за смъртните, които го почитаха като бог. Ала някакво знание го беше споходило, някакъв инстинктивен усет, говорещ за… възможности. За скрити възможности. За възможни посоки, които сега стояха пред него, с откриването на този крехък смъртен.
Все пак звярът се поколеба.
Имаше рискове. И решението, което бавно започна да се оформя, го накара да потръпне.
Кръженето му се стесни в спирала навътре, все по-близо и по-близко до лежащата в несвяст фигура. Единственото око бе приковано неумолимо в лицето на мъжа.
Дарът, най-сетне осъзна съществото, беше истински. Нищо друго не можеше да обясни онова, което съзираше в лицето на смъртния. Отразен дух, до най-малката подробност. Възможност, която не можеше да се изпусне.
Все пак вълкът се поколеба.
Докато един древен спомен не изникна пред вътрешния му взор. Един образ, замръзнал и избледнял от ерозията на времето.
Достатъчен, за да затвори спиралата.
И се свърши.
Единственото му здраво око примига и се отвори срещу светлосиньо безоблачно небе. Зарасналата плът, покрила кухината, останала от другото му око, сърбеше влудяващо, сякаш насекоми лазеха под кожата му. Беше с шлем, с вдигнато забрало. Острите камъни под него убиваха.
Лежеше неподвижно и се мъчеше да си спомни какво се бе случило. Черната пролука, разтворила се пред него — беше се гмурнал в нея, беше изхвърлен в нея. Спомни си коня, изчезнал под него, издрънчалата тетива. Тревогата, която бе изпитал със спътника си. Приятел, който яздеше до него. Капитан Паран.
Ток-младши изстена. „Хеърлок. Онази побъркана кукла. Попаднахме на засада.“ Откъслеците се съчетаха, споменът се върна придружен от изблик на страх. Той се надигна на хълбок и всичките му мускули изскимтяха от болка. „Дъх на Гуглата, това не е равнината Риви!“
Във всички посоки — поле от натрошено черно стъкло. Сива прах, надвиснала на облаци едва на един разтег над него. Вляво, може би на двеста крачки, се издигаше ниска могила, нарушаваща плоската монотонност на пейзажа.