Псето врътна опашка и затича към кулата, и Ток го проследи с очи. Входът, чак сега забеляза съгледвачът, всъщност беше през една тераса, вероятно на първия етаж — още едно доказателство колко е дебел пластът натрошено стъкло.
— Тази кула не изглежда много обитаема — отбеляза той.
— Външността лъже — промълви жената и отново го стрелна с разбиваща сърцето усмивка.
— А вашето име? — попита Ток, щом закрачиха към кулата.
— Лейди Енви е тя — намеси се Туул. — Дъщеря на Драконъс — онзи, който изковал меча Драгнипур и бил посечен от сегашния му притежател Аномандър Рейк, господаря на Лунния къс, със същия меч. Драконъс имал две дъщери, според поверието, които нарекъл Енви1 и Спайт2…
— Дъх на Гуглата, не говориш сериозно — промърмори Ток.
— Имената несъмнено са разсмивали и него — отвърна Т’лан Имасс.
— Ох, развалихте ми цялото удоволствие — въздъхна лейди Енви. — Срещали ли сме се преди?
— Не. Но въпреки това сте ми позната.
— Така изглежда. Признавам, беше твърде скромно от моя страна да допусна, че няма да ме познаят. В края на краищата пътищата ни с Т’лан Имасс са се кръстосвали неведнъж. Е, поне два пъти.
Туул я измери с бездънния си поглед.
— Това, че знам коя сте, все пак не обяснява загадката със сегашното ви пребиваване тук, в Морн, ако наистина се стремите към дискретност, лейди. Бих искал да знам какво търсите тук.
— Какво, според вас? — отвърна му с насмешка.
Щом приближиха кулата, на вратата се появи маскирана фигура в кожена броня и Ток се закова на място.
— Та това е сегюле! — Обърна се рязко към лейди Енви. — Вашият слуга е сегюле!?
— Така ли ги наричат? — Челото й се набръчка. — Познато име, макар че контекстът ми се губи. Е, добре. Личните им имена успях да науча, но нищо повече. Минаха случайно оттук и ме видяха — този, той се казва Сену, и още двама. Решиха, че могат да поразнообразят пътуването си, като ме убият. — Въздъхна. — Уви, вече служат на мен. — Обърна се към сегюле. — Сену, братята ти събудиха ли се?
Ниският жилав мъж килна глава и тъмните му очи я изгледаха равнодушно през цепките на шарената му маска.
— Разбрах — обърна се лейди Енви към Ток, — че този жест означава покорство. Не са много приказлив народ, както схванах.
Ток поклати глава, без да откъсва очи от двата къси меча под мишниците на Сену.
— Той ли е единственият от тримата, който ви се подчинява пряко?
— Всъщност да… Важно ли е?
— Означава, че той е най-низшият в йерархията им. За другите двама е под достойнството им да разговарят със същество, което не е сегюле.
— Колко арогантно от тяхна страна!
Съгледвачът се ухили.
— Досега не съм виждал индивид сегюле — но съм слушал много за тях. Отечеството им е един остров, на юг оттук, и разправят, че били усамотен народ, не обичали пътешествията. Но са прочути далече на север, чак до Натилог. — „Гуглата да ме вземе, има си хас да не са прочути!“
— Хъм, наистина усетих известна наглост, която се оказа забавна. Хайде, заведи ни вътре, скъпи Сену.
Сегюле не помръдна от прага. Очите му се бяха втренчили в Туул.
Баалджаг се отдръпна. Беше настръхнала.
— Сену? — подкани го лейди Енви с медена учтивост.
— Струва ми се, че предизвиква Туул — прошепна Ток.
— Нелепо! Че защо да го прави?
— За сегюле рангът е всичко. Имаш ли съмнение в йерархията, предизвикваш я. Не се колебаят.
Лейди изгледа намръщено Сену и каза:
— Дръж се прилично, младежо! — И махна с ръка към помещението зад вратата.
При този жест Сену като че ли трепна боязливо.
Белегът на Ток изведнъж го засърбя, той го почеса енергично и тихо изруга.
Сегюле отстъпи заднешком в малкото преддверие, поколеба се за миг, след което се обърна и ги поведе към отсрещната врата. Виещ се коридор ги отведе до централната зала, от центъра на която се издигаше тясна вита каменна стълба. Стените бяха голи, от груба шуплеста пемза. В другия край на помещението се виждаха три каменни саркофага, с грижливо подредени и подпрени на стената капаци до тях. Псето, което лейди Енви бе пратила вътре, клечеше наблизо. Близо до самия вход имаше кръгла дървена маса, отрупана с пресни плодове, меса, сирене и хляб, а също и една гледжосана глинена кана и няколко чаши.
Двамата приятели на Сену стояха неподвижно край масата, все едно я пазеха и са готови живота си да дадат, за да я защитят. И двамата бяха досущ като него на ръст и телосложение, и въоръжени по същия начин; разликата бе единствено в маските им. Докато емайлът, покриващ лицето на Сену, беше отрупан с тъмни шарки, тази украса намаляваше последователно у другите двама. Едната маска беше само малко по-ненашарена от тази на Сену, но третата имаше само две черти, по една на всяка лъскава буза. Очите, вторачени в тях от процепите й, бяха като късчета обсидиан.