— Като в претъпканите пазари на Пейл. Е — ухили се Пикър на стареца, — само че ние не сме тълпата на пазара, нали? Колко искаш?
Търговецът се присви.
— Избрахте си най-ценното ми изделие…
— Колко, старче?
— Т-триста з-златни консула.
— Консули? Това новите даруджистански монети ли бяха?
— Пейл е приел малазанските джакати за стандартно тегло — рече Бленд. — Как се разменят?
— Проклета да съм, ако знам — изсумтя Пикър.
— С ваше позволение — намеси се търговецът. — В Даруджистан менят две и третина джаката за консул. Таксата на сарафите е поне джакат. Тъй че, по-точно, джакат и третина някъде.
Бленд се наведе и огледа костените гривни.
— Триста консула. Едно семейство ще живее охолно поне две години с толкова пари.
— Ами нали и аз за това — отвърна старецът. — Макар че, като живея сам и скромно, мислех да ми стигнат за четири-пет години, че и за материал за занаята ми да има. По-малко от триста консула и ще съм разорен.
— Сърцето ми плаче — рече Пикър и се обърна към Бленд. — Ще липсват ли на някого?
Бленд сви рамене.
— Я донеси три стотачки тогава.
— Слушам, ефрейтор. — Бленд заобиколи стареца и затича нагоре по пътеката.
— Моля ви — захленчи търговецът, — само не ми плащайте в джакати.
— Успокой се. Какво пък, днес Опонн май ти се усмихва — рече Пикър. — Сега се отдръпни от торбата. Длъжна съм да я претърся.
Старецът се поклони и отстъпи.
— Другото не е толкова ценно, признавам. Прибързана работа, неизпипано…
— Не търся да купувам друго — отвърна Пикър, докато ровеше в торбата. — Това ми е задължение.
— Аха, разбирам. Да не би някои стоки да са забранени в Пейл?
— Фалшиви джакати например. Местното стопанство е закъсало, а и даруджистанските консули не са много желани. Доста прибрахме последната седмица.
Старецът се опули.
— Ще ми платите с фалшиви пари?
— За жалост не. Вече ти казах, Опонн ти намига днес. — След като приключи с обиска, Пикър извади от кесията на колана си восъчна дъсчица. — Трябва да ти запиша името, търговецо. По тия пътеки минават главно контрабандисти, опитват се да избегнат постовете през Предела — ти си един от честните, изглежда. Умните контрабандисти накрая плащат десетократно по тукашните пътеки, всъщност имат по-голям шанс да се промъкнат през суматохата при поста.
— Мунуг.
Пикър записа.
Бленд се върна с три увити в парцали стълбчета монети.
Търговецът се взря в парите.
— Значи са консули?
— Ами да — измърмори Пикър. — Три по сто — ще се изгърбиш сигурно, докато ги мъкнеш до Пейл и обратно. Всъщност то май вече не ти трябва да биеш пътя дотам, нали? — Изгледа го изпод вежди, докато прибираше писалищната дъсчица в кесията си.
— Права сте — съгласи се Мунуг, уви трите гривни и ги подаде Бленд. — Но все пак ще ида до Пейл — да си продам другата стока. — Зашари нервно с очи и оголи щърбавите си зъби във вяла усмивка. — Ако късметът на Опонн се задържи, може да й взема двойна цена.
Пикър го изгледа.
— Алчността никога не води до добро, Мунуг. Готова съм да се обзаложа, че до месец ще те видя да се връщаш по същата пътека само с прах в джобовете. Какво ще кажеш? Десет консула.
— Ако загубя, ще ви бъда в дълг.
— Е, мога да приема и някоя от дрънкулките ти — имаш опитни ръце, старче, не ще и дума.
— Благодаря, но с цялото ми уважение, отклонявам облога.
Пикър сви рамене.
— Жалко. Остава ти още една камбана светло. Към билото има бивак край пътя — ако си по-упорит, можеш да го стигнеш преди залез.
— Ще опитам. — Той нарами торбата, надигна се с пъшкане, кимна колебливо и тръгна да подмине ефрейтора.
— Задръж малко — заповяда Пикър.
Коленете на Мунуг сякаш се подкосиха и той изхленчи смутено:
— Какво има?
Пикър взе гривните от Бленд.
— Първо трябва да ги сложа тия. Съединявали се, викаш. Без халкички?
— О! Да, разбира се. Заповядайте, моля ви.
Ефрейторката нави ръкава на прашасалата си риза и се видя вишневочервената подплата.
Мунуг ахна стъписано. Пикър се усмихна.
— Точно така. От Подпалвачите на мостове сме. Удивително какви неща може да скрие прахът, нали? — Надяна костените гривни на нашарената си с белези мускулеста ръка. Щом стигнаха между бицепса и рамото, се чу тихо изщракване. Пикър ги изгледа намръщено и изсумтя.
За миг Мунуг се усмихна широко, после се поклони и попита:
— Е, вече мога ли да си вървя?
— Върви, върви — разсеяно му отвърна тя, без да откъсва очи от лъскавите гривни на ръката си.
Намръщената Бленд зяпа цяла минута след отдалечаващия се прегърбен старец.