Останал без дъх, капитан Паран спря до полуголия татуиран воин.
— Наежил си се като бедерин още от сутринта, Тротс. Какви сте ги намислили пак с Уискиджак?
Широката уста на баргаста се изкриви в някакво подобие на усмивка, но тъмните му очи останаха приковани в гледката в долината.
— Свършва студеният мрак — изръмжа той.
— Ха, свършвал, Гуглата да го вземе дано — слънцето след малко ще залезе, омазан с гранясала мас глупак такъв.
— Замръзнал и вкочанен — продължи Тротс. — Сляп си за света. Аз съм Сказанието, неизричано дълго. Но повече не. Меч съм аз, който скоро ще излезе от ножницата. Желязо съм и дойде ли светлият ден, всички ви ще заслепя. Ха.
Паран се изплю в тревата.
— Малът ми спомена за внезапната ти… словоохотливост. Спомена ми също, че никаква файда нямало от нея, тъй като с появата й си изгубил и малкото ум, дето го имаше.
Баргастът се удари в гърдите и те изкънтяха като барабан.
— Аз съм Сказанието, и то скоро ще се изрече. Ще видиш, малазанецо. Всички ще видите.
— Слънцето ти е изсушило мозъка, Тротс. Нищо, тази нощ ще се приберем в Пейл — макар че Уискиджак би трябвало вече да ти го е казал. Ето, Хедж идва, да те смени от поста. — Паран се надигна, прикривайки болката, жегнала го от движението. — Е, аз да си довърша обиколката.
И се затътри отново.
„Проклет да си, Уискиджак, какви сте ги забъркали с Дужек? Панион Домин… струва ли си и задника на един катър да се занимаваме с тези нафукани фанатици? Тези неща изтляват. Винаги. Пръскат се. Писачите се заемат с тях — винаги, — започват нескончаеми спорове за заплетените подробности на вярата. Възникват секти. Избухва гражданска война и ето ти го поредното мъртво цвете, стъпкано по безкрайния път на историята.“
„Е, да, сега е толкова ярко и разцъфнало. Но цветовете избледняват. Винаги.“
„Един ден Малазанската империя ще се озове лице в лице със собствената си тленност. Един ден мрак ще падне и над Империята“.
Присви се от поредния пристъп на болка, която опари стомаха му. „Не мисли за Империята! Не мисли за чистката на Ласийн! Разчитай на Тавори, Гъноуз Паран — сестра ти ще спаси дома. По-добре, отколкото щеше да се справиш ти. На сестра си разчитай…“ Болката леко се облекчи, капитанът вдиша дълбоко и продължи да слиза към барикадата.
„Давя се. Кълна се в Бездната, давя се.“
Хедж се изкатери на билото като скална маймуна с кривите си крака, застана зад Тротс, дръпна го рязко за перчема, после залегна до него в тревата.
— Ха! Много ми харесва как се пулиш, като те оскубя.
— Сапьоре — изръмжа баргастът, — ти си говното под камъка в потока, в който е нагазило стадо болни свине.
— Малко е дългичко, но става. Е, завъртя ли главата на капитанчето?
Тротс не отвърна нищо, вперил поглед към далечните планини Тахлин.
Хедж свали кожената си шапка, зачеса няколкото косъма, останали на темето му, и изгледа приятеля си.
— Иначе номерът не е лош. Благородно и загадъчно. Впечатлен съм.
— Как иначе. Знаеш, такива пози не се поддържат лесно.
— При теб е естествено. Е, защо объркваш Паран?
Тротс се ухили и оголи два реда синкави зъби.
— За по-смешно. Освен това Уискиджак е тоя, дето ще обясни нещата.
— Само че засега не обяснява нищо. Дужек иска да се връщаме в Пейл, събира каквото е останало от Мостоваците. Паран сигурно ще се радва, че получава отново цяла рота, вместо две разбити отделения. Уискиджак каза ли нещо за предстоящите преговори с Бруд?
Тротс кимна.
— Е, и какво?
— Предстоят.
— О, много благодаря. Между другото, официално си освободен от поста, боец. Долу ти пекат един бедерински труп. Казах на готвача да го напълни с говна, щото така го обичаш.
Тротс се надигна.
— Един ден може да изпека теб, сапьоре.
— И да се задавиш с блажените ми ребра.
Баргастът се намръщи.
— Предложението ми беше искрено, Хедж. За да ти окажа чест, приятелю.
Сапьорът го изгледа примижал, после се ухили.
— Кучи син! За малко да се хвана!
— За малко. Ха-ха.
Уискиджак го чакаше при барикадата. Доскоро сержант и вече помощник-командир на Дужек Едноръкия, побелелият ветеран беше пристигнал с последния полет на морантите. Стоеше със стария взводен лечител Малът и двамата гледаха как десетина войници от Втора армия товарят секвестираното от последната седмица на гърбовете на кворлите. Паран се приближи предпазливо, за да скрие болката, която го мъчеше.
— Как е кракът, командире?
Уискиджак сви рамене.
— Тъкмо това обсъждахме — намеси се Малът, лицето му бе зачервено. — Изцерил се е, но лошо. Иска сериозно внимание…