— Друг път — изръмжа брадясалият командир. — Капитан Паран, съберете отделенията до втора камбана. Решихте ли какво да правите с остатъците от Девета?
— Да. Всички влизат в останалото от взвода на сержант Анци.
Уискиджак се намръщи.
— Да чуя имена.
— При Анци отива ефрейтор Пикър и… момент… Спиндъл, Бленд, Деторан. Тъй че с Малът и Хедж, Тротс и Бързия Бен…
— Бързия Бен и Спиндъл вече са кадрови магове, капитане. Но все едно, ще ги зачислим в ротата ви. Мисля, че Анци ще е доволен…
— Доволен? Анци? — изсумтя Малът. — Той не знае какво значи тази дума.
Паран присви очи.
— Доколкото схващам, Мостоваците няма да са в похода на Воинството.
— Няма да сте… но това ще го обсъдим в Пейл. — Сивите очи на Уискиджак изгледаха за миг капитана, след което се плъзнаха встрани. — От Подпалвачите на мостове останаха само трийсет и осем бойци — няма да е кой знае каква рота. Ако решите, капитане, можете да откажете поста. На няколко роти елитна морска пехота не им достигат офицери, а и са свикнали да ги командват благородници…
Паран замълча. Мракът се спускаше, сенките на долината се надигаха по склоновете на околните хълмове, няколко смътни звезди вече блещукаха на небесния купол. „Казва ми, че могат да ми забият нож в гърба. Мостоваците мразят знатните офицери.“ Допреди година щеше да каже всичко това на глас, с убеждението, че е добре неприятните истини да се оголват. „Подвеждащото убеждение, че точно така постъпва добрият войник… докато всъщност добрият войник прави точно обратното. В свят, пълен с ями и клопки, стъпваш на пръсти. Само глупците тръгват с рогата напред — и не живеят дълго.“ Бяха забивали ножове в тялото му. Беше имал рани, които трябваше да са фатални. Пот изби по челото му при тези спомени. Заплахата не можеше да се отхвърли, като се правиш на млад и зелен, и на смелчага. Знаеше го, а и двамата мъже срещу него също го знаеха.
— Все пак — заговори Паран, загледан как мракът поглъща пътя на юг, — приемам за висока чест да командвам Подпалвачите на мостове, сър. Може би, след време, ще намеря възможност да се окажа достоен за такива войници.
— Ваша работа, капитане — изсумтя Уискиджак. — Все пак предложението си остава открито, в случай че премислите.
Паран го изгледа и командирът се усмихна.
— Е, с време ще разполагате.
От сумрака изплува тъмна сянка, оръжията и бронята й подрънкваха. Като видя Паран с Уискиджак, жената се поколеба, след това се обърна към командира:
— Наблюдението е прекратено, сър. Всички се събираме, според заповедта.
— Защо го казваш на мен, войник? — избоботи Уискиджак. — Докладвай на непосредствения си началник.
Жената се навъси и се обърна към Паран.
— Наблюдението е…
— Чух, Деторан. Мостоваците да си събират багажа и да се строяват.
— Има още камбана и половина, преди да тръгнем…
— Знам, войник.
— Слушам, сър.
Жената си тръгна.
— Та за предложението… — въздъхна Уискиджак.
— Възпитателят ми беше напанец — каза Паран. — Още не съм срещал напанец, на който да му е ясно какво значи думата „уважение“, и Деторан не прави изключение. Също така ми е известно — продължи той, — че тя не е изключение и сред Подпалвачите на мостове.
— Възпитателят ви, изглежда, ви е учил добре — измърмори Уискиджак.
— Какво искате да кажете? — намръщи се Паран.
— Набил ви е собственото си неуважение към ранга, капитане. Вие току-що прекъснахте командира си.
— О, моля за извинение. Все забравям, че вече не сте сержант.
— Аз също. Точно затова ми трябват хора като вас, които да сложат ред. — Ветеранът се обърна към Малът. — Запомни какво ти казах, лечителю.
— Да, сър.
Уискиджак отново погледна Паран и добави:
— Войниците обичат да ги пекат на бавен огън.
Паран го изчака да се отдалечи към караулката, след което обърна към Малът.
— Трябва ли да знам нещо за разговора ви с командира?
Малът примига сънено.
— Не, сър.
— Добре. Можете да се върнете в отделението си.
— Слушам, сър.
След като остана сам, Паран въздъхна. „Трийсет и осем негодуващи, сърдити ветерани, вече на два пъти предадени. Нищо общо нямах с измяната в Пейл, а прокламацията на Ласийн, че ни поставя извън закона, включваше колкото тях, толкова и мен. Нищо от това не може да ми се вмени във вина, но го правят.“
Потърка очи. Сънят бе станал нещо… твърде нежелано. Нощ след нощ, още от бягството им от Даруджистан… болка… и сънища — не, кошмари. Богове подземни… В тъмното броеше часовете, свит под одеялата, а щом най-сетне се унесеше, сънят идваше накъсан, пълен с бягане. И пълзене. После — давене.