До Бруд крачеше Каллор — висок, мършав и побелял. Дългата му плетена ризница лъщеше на бледата светлина на утрото. Груб меч висеше от железните халки на колана му и се полюшваше с тежките му стъпки. Ако някой играч в тази смъртоносна игра бе останал загадка за мхаби, то това беше самопровъзгласилият се Върховен крал. Всъщност единственото, в което можеше да е сигурна, беше омразата на Каллор към Силвърфокс, омраза, подхранвана от страх, и може би от знанието, което притежаваше този мъж — знание, което той не желаеше да сподели с никой друг. Каллор твърдеше, че е живял хилядолетия, твърдеше, че някога е властвал над империя, която накрая той самият унищожил по причини, които не искаше да разкрие. И въпреки това не беше асцендент — дълголетието му произтичаше вероятно от алхимии, и съвсем не беше съвършен, тъй като и лицето, и тялото му изглеждаха опустошени като на смъртен, наближил столетие живот.
Бруд се възползваше от познанията на Каллор по тактика, нещо като инстинктивно майсторство в ходовете и комбинациите в мащабните кампании, но Върховният крал даваше ясно да се разбере, че всички тези бойни надпревари за него са само някакви мимолетни игри, служещи единствено за отвличане на вниманието, и едва прикриваше равнодушието си. Каллор не внушаваше лоялност сред войниците. Единственото, което постигаше, беше признавано с неохота уважение и, както подозираше мхаби, едва ли някога щеше да постигне нещо повече.
Сега, докато двамата с Бруд се приближаваха към билото, на лицето му се изписа отвращение и презрение, щом изгледа Дужек и Уискиджак, както и морантския командир. Това си беше явна обида, но и тримата малазанци като че ли не обърнаха внимание на Върховния крал, докато слизаха от седлата, насочили цялото си внимание към Каладън Бруд.
Дужек Едноръкия пристъпи напред.
— Поздрави, пълководецо. Позволете ми да ви представя скромната си свита. Първият ми помощник-командир, Уискиджак. Артантос, настоящият ми знаменосец. И предводителят на Черните моранти, чиято титла се превежда в нещо като „Достижителя“ и чието име е напълно непроизносимо. — Ренегатът Върховен юмрук се ухили към фигурата с плътната броня. — След като се здрависа с един дух на ривите в Леса на Черното псе, започнахме да го наричаме Туист4…
— Артантос… — тихо каза Силвърфокс. — Не е използвал това име от дълго време. И не е това, което изглежда.
— Ако е илюзия — прошепна Корлат, — значи е майсторска. Нищо особено не забелязвам.
Детето кимна.
— Степният въздух го е… подмладил.
— Кой е той, дъще? — попита мхаби.
— Химера всъщност.
След като изслуша думите на Дужек, Бруд рече:
— До мен е Каллор, първият ми помощник-командир. От страна на Тайст Андий присъства Корлат. От страна на ривите — мхаби и нейната млада повереница. Останките от знамето ми се носят от конник Хърлочъл.
Дужек се навъси.
— Къде е Пурпурната гвардия?
— Принц К’азз Д’авори и силите му в момента са ангажирани с вътрешни дела, Върховен юмрук. Няма да се включат в усилията ни срещу Панион Домин.
— Много лошо — промълви Дужек.
Бруд сви рамене.
— Събрахме помощни сили, които да ги заместят. Един конен полк от Салтоан, четири клана на Баргаст, наемническа рота от Едноокия котарак, друга от Мот…
Уискиджак като че ли се задави. Покашля се и поклати глава.
— Това да не са Извънредните на Мот, пълководецо?
Бруд оголи в усмивка острите си зъби.
— Мда, вие имате известен опит с тях, нали? Докато воювахте с Подпалвачите на мостове.
— Неведнъж — съгласи се Уискиджак. — Макар че не само в бой… повечето пъти ни крадяха от запасите и бягаха, доколкото помня.
— Логистична дарба, както го наричаме — отбеляза Каллор.
— Вярвам — обърна се Бруд към Дужек, — че преговорите ви със Съвета на Даруджистан са се оказали задоволителни.
— Така е, пълководецо. Техните… дарения… ни позволиха да си осигурим продоволствие.
— Убеден съм, че от Даруджистан е тръгнало пратеничество и че скоро ще пристигне — добави Бруд. — В случай, че ви е необходима още помощ…