— Много щедро от тяхна страна — отвърна Върховният юмрук и кимна.
— Командната шатра ни очаква — прикани ги пълководецът. — Трябва да обсъдим някои подробности.
— Ваша воля — съгласи се Дужек. — Пълководецо, двамата с вас воюваме от дълго време — с нетърпение очаквам вече да започнем да се сражаваме рамо до рамо. Дано само Панион Домин да се окаже достоен противник.
— Но не прекалено — отвърна с гримаса Бруд.
— Прав сте — ухили се Дужек.
Застанала леко встрани с Тайст Андий и своята мхаби, Силвърфокс се усмихна и заговори тихо:
— Ето, че стана. Видяха се. Прецениха се един друг… и двамата са доволни.
— Забележителен съюз — промълви Корлат и леко поклати глава. — Толкова лесно да забравят толкова много…
— Прагматичните войници — рече мхаби — са най-страшните хора, които съм познавала в краткия си живот.
Силвърфокс се изсмя гърлено.
— И ти се съмняваш в мъдростта си, майко…
Командната шатра на Каладън Бруд бе разположена в центъра на лагера на Тайст Андий. Макар да я беше навестявала много пъти и да се беше запознала донякъде с порядките на Тайст Андий, мхаби отново бе поразена от усещането за странност, докато крачеше през стана. Древност и патос, тези две неразривно свързани дихания изпълваха въздуха между тесните островърхи шатри. Малкото високи облечени в черно фигури, покрай които минаваха, почти не разговаряха, нито обръщаха особено внимание на Бруд и неговия антураж — дори Корлат, помощник-командирът на Аномандър Рейк, биваше удостоявана само с леки кимвания.
Трудно й беше на мхаби да го разбере — народ, обладан от пълно безразличие, апатия, от която дори усилията да поведе безгрижна беседа бяха нещо трудно постижимо. Някакви тайни трагедии се криеха в дългото, изтерзано минало на Тайст Андий. Рани, които никога нямаше да зараснат. Дори страданието, беше разбрала тя тук, можеше да се превърне в начин на живот. А след това едно такова съществувание да се удължи от десетилетия в столетия, сетне — в хилядолетия. И това все още й вдъхваше ужас.
Тези тесни чудновати шатри все едно, че приютяваха призраци — тревожен, странстващ некропол, обладан от скръбните си духове. Странно оцветените дрипави ленти, вързани за железните колове на шатрите и развявани от вятъра, придаваха на сцената нещо свято, също като мършавите, призрачни фигури на самите Тайст Андий. Те като че ли бяха застинали в някакво вечно очакване, което винаги будеше тръпки в душата на мхаби. Но още по-лошото бе, че тя добре познаваше способностите им — виждала ги беше как вадят с гняв мечовете си, след това — как боравят с тях, с ужасяваща ефикасност. И беше виждала също така чародейството им.
Сред хората хладното безразличие често се проявяваше в актове на груба жестокост, често пъти се оказваше истинският образ на чистото зло — доколкото съществуваше такова нещо, — ала за Тайст Андий подобна необузданост бе нещо непривично. Те се сражаваха под командата на Бруд, за кауза, която не беше тяхна, и малцината от тях, които загиваха в подобни случаи, биваха просто оставяни на място. На ривите се падаше бремето да приберат телата, да се погрижат за тях според своите обичаи и да поскърбят за кончината им. Самите Тайст Андий гледаха на тези занимания с безизразни лица, сякаш се смееха вътрешно на вниманието, отделяно на някакъв си труп.
Командната шатра беше осмоъгълна, с дървена рамка, с твърде избледняло вече оранжево платно, някога червено. Беше принадлежала на Пурпурната гвардия и беше истинска дрипа, преди конник Хърлочъл да я прибере и изкърпи за пълководеца. Както и със знамето, Бруд не държеше особено на пищната показност.
Платнището на входа беше вдигнато. На предния опорен стълб беше кацнал Велик гарван, килнал глава към групата, с разтворен клюн — като в безмълвна усмивка. Щом видя Старата, мхаби се усмихна — любимата слугиня на Аномандър Рейк преследваше безмилостно Каладън Бруд и непрекъснато го обсипваше със съвети, като въплътена гузна съвест. Великият гарван неведнъж бе подлагал на изпитание търпението на пълководеца… „Но Бруд я търпи, по същия начин, както търпи самия Аномандър Рейк. Тежки съюзи — всички говорят, че Бруд и Рейк действат рамо до рамо от дълго, дълго време, но има ли доверие между тях? Точно тази връзка е трудно разбираема, с многобройните пластове от сложност и двусмислие, с още по-объркващата и съмнителна роля на Старата, служеща за мост между двамата воини.“
— Дужек Едноръкия! — изграчи Старата и избухна в лудешки кикот. — Уискиджак! Нося ви поздрави от някой си Барук, алхимик в Даруджистан. А от своя господар, Аномандър Рейк, владетеля на Лунния къс, Рицаря на Върховен дом Мрак, сина на самата Майка Тъмнина, предавам ви неговите… о, не, не поздрави просто… не поздрави… а насмешки. Да, насмешки!