Дужек се намръщи.
— И какво толкова му е смешно на твоя господар, птицо?
— Птицо? — изграчи тя. — Аз съм Старата, неоспоримата матриарха на шумното и огромно гибелно поселение на Лунния къс!
Уискиджак изсумтя.
— Матриарха на Великите гарвани? Значи говориш от името на всичките, тъй ли? Е, това го приемам — Гуглата ми е свидетел, че си достатъчно гласовита.
— Наглост! Дужек Едноръки, насмешката на моя господар е необяснима…
— В смисъл, че не знаеш — прекъсна я ренегатът Върховен юмрук.
— Нагла дързост. Прояви уважение, смъртни, иначе с твоята леш ще се нахраня, като дойде денят!
— Най-много да си счупиш клюна в кожата ми, дърто, но си добре дошла. Като дойде денят.
Бруд изръмжа.
— Хърлочъл, намордникът за клюнове подръка ли ти е?
— Да, сър.
Великият гарван изсъска, наведе глава и надигна крилата си.
— Да не си посмял, вол такъв! Само да го повториш, мисли му!
— Тогава не си отваряй човката.
Бруд се обърна към останалите и с жест ги покани да влязат. Старата, кацнала над всички, кимваше на всеки минал под нея войник. Когато дойде ред на мхаби, се изкиска.
— Детето, което водиш, скоро ще ни изненада всички, бабче.
Мхаби се спря и попита:
— Какво усещаш, Стара?
Старата разтвори клюн в безмълвна усмивка, после отговори:
— Същина, скъпо мое глинено гърне. Нищо друго. Здравей, малко сребърно лисиче.
Момичето изгледа за миг Великия гарван, след което отвърна:
— Здравей, Стара. Досега не си бях давала сметка, че вашият вид сте родени от гниещата плът на един…
— Млък! — изкрещя Старата. — Такова знание не бива да се изрича! Трябва да се научиш да мълчиш, дете — заради собствената си безопасност…
— Заради твоята, искаш да кажеш — отвърна с усмивка Силвърфокс.
— В случая — да, няма да го отрека. Но послушай едно старо същество, преди да влезеш в тази шатра, дете. Онези, които чакат вътре, ще приемат неимоверния ти разум и познания — ако се окажеш толкова глупава, че да ги разкриеш — за най-смъртоносна заплаха. Разкритията може да ти донесат гибел. И знай следното: ти все още не си способна да се пазиш сама. Мхаби, която ценя и обичам, също не може да се надява, че ще те защити — тя не може да се похвали с буйна сила. И на двете ще ви трябват закрилници, разбра ли ме?
Силвърфокс кимна.
Ръката на мхаби се беше стегнала инстинктивно около китката на детето. Заля я вълна от чувства. Не беше сляпа за заплахите, надвиснали над Силвърфокс и самата нея, даваше си сметка и за силите, кипящи в детето. „Но в себе си не чувствам никаква сила, нито буйна, нито никаква. Макар да го каза с добро чувство, Старата ме нарече «глинено гърне» с пълно право, а всичко, което то пазеше доскоро, вече не е в мен, а стои ето тук, до мен, изложено на опасности и уязвимо.“ Взря се в лъскавите черни очи на враната. „Обичаш ме и ме цениш, така ли? Благословена да си за това.“
Централният отсек на командната шатра беше зает от огромна маса за разпъване на карти, от грубо издялано дърво, разкривена и очукана, сякаш беше скована от пиян дърводелец. Когато мхаби и Силвърфокс влязоха, ветеранът Уискиджак — вече бе свалил шлема — я гледаше и се смееше.
— Ама голям кучи син сте, пълководецо. — И поклати глава.
Бруд изгледа намръщено масата, привлякла вниманието на Уискиджак, и каза:
— Да, признавам, че не е много красива…
— Защото я направиха Фидлър и Хедж — каза малазанецът. — В леса на Мот…
— Кои са Фидлър и Хедж?
— Двамата ми сапьори, докато командвах Девети взвод. Играеха на игри на карти, с Драконовата колода, и им трябваше маса. Още сто Мостоваци се бяха събрали да гледат играта, въпреки че бяха под постоянни атаки, да не говорим, че до гуша бяхме затънали в едно тресавище. Играта бе прекъсната от битка — бяхме надвити, изтласкани, после си върнахме позицията, всичко това отне може би камбана време — и хоп! Някой междувременно беше задигнал тая огромна маса! Да бяхте чули само как ругаеха сапьорите…
Каладън Бруд скръсти ръце, изгледа намръщено масата и изсумтя:
— Подариха ми я. Извънредните на Мот. Служи ми добре… моите, ъ, поздравления на сапьорите ви. Мога да наредя да я върнат…
— Няма нужда, сър… — Малазанецът като че ли се канеше добави още нещо, нещо важно, но само поклати глава.
Тихото ахване на Силвърфокс стресна мхаби. Тя погледна надолу към детето и вдигна въпросително вежди, но погледът на момичето се местеше от масата към Уискиджак и обратно — и то се усмихваше. После каза: