Някой тихо пристъпи и седна до него.
Светлокафявите очи на Пран Чоул останаха приковани в замръзналата гледка. Ритъмът на стъпките бездруго подсказа на Гадателя името на спътника му, а топлокръвните миризми бяха толкова ясен знак, колкото ако очите му се бяха извърнали, за да се спрат на лицето на мъжа.
Каниг Тол проговори:
— Какво лежи под глината, Хвърлячо на кости?
— Онова, от което се е оформила самата глина, Водачо на клан.
— Никаква поличба ли не виждаш в тези зверове?
Пран Чоул се усмихна.
— А ти?
Каниг Тол помисли малко и отвърна:
— Ранагите са се махнали от тези земи. Също и ай. Виждаме пред себе си древна битка. В тези думи има дълбочина, защото безпокоят душата ми.
— И моята — съгласи се Гадателят на кости.
— Избивахме ранагите, докато не изчезнаха, а това донесе глад на ай, защото избивахме и тенагите, докато и те свършиха. Анкърите, които вървят с бедерините, не делят плячка с ай и тундрата вече е празна. От това заключавам, че сме били разхитители и неразумни в лова си.
— Но нуждата да отхраним младите си…
— Нуждата от още млади беше голяма.
— И още си е така, Водачо на клан.
— Джагътите бяха силни по тези земи, Гадателю на кости — изсумтя Каниг Тол. — Не побягнаха — поне в началото. Знаеш каква бе цената в кръв на Имасс.
— А земята щедро поднесе даровете си в отплата за тази цена.
— В служба на нашата бран.
— И дълбините се размърдаха.
Водачът на клана кимна.
Пран Чоул изчака. Споделените дотук слова все още пълзяха по кожата на нещата. Тепърва предстоеше да се оголи плът и кокал. Ала Каниг Тол не беше глупак и чакането не продължи дълго.
— Ние сме тези зверове.
Очите на Хвърляча на кости се отместиха към хоризонта на юг и присвиха.
Каниг Тол продължи:
— Ние сме глината, а безкрайната ни война срещу Джагът е борещият се под нея обречен звяр. Повърхността е оформена от онова, което лежи под нея. — Махна с ръка. — А ето че още преди нас в тези същества, които бавно стават на камък, се съдържа проклятието на вечността.
Не беше свършил и Пран Чоул не каза нищо.
— Ранаги и ай — подхвана отново Каниг Тол. — Вече почти са напуснали владението на смъртните. Ловците, както и плячката.
— До костите — прошепна Гадателят на кости.
— Де да беше видял някаква поличба — промърмори Водачът на клана и се надигна.
Пран Чоул също се изправи.
— Де да бях — съгласи се с тон, съвсем бегло повторил язвителните нотки в думите на Каниг Тол.
— Близо ли сме вече, Хвърлячо на кости?
Пран Чоул бавно сведе очи към сянката му, изгледа замислено увенчания с еленови рога силует, смътно очертаното късо опърпано кожено наметало. Заради косия ъгъл на слънчевите лъчи изглеждаше висок — почти колкото Джагът.
— Утре. Отслабват. Нощният преход ще ги изтощи още повече.
— Добре. Тогава кланът може да пренощува тук.
Гадателят на кости се вслуша в стъпките на Каниг Тол, който закрачи обратно към стана. Щом дойдеше мракът, Пран Чоул щеше отново да странства духом. Навътре в шепнещата земя, за да дири събратята си по раса. Макар врагът им да отслабваше, кланът на Каниг Тол все още беше по-слаб. Само дузина възрастни бяха останали. Когато гониш Джагът, различието между ловец и жертва е почти без значение.
Вдигна глава и подуши мъгливия въздух. Друг Хвърляч на кости беше бродил по тази земя. Следата не можеше да се сбърка. Зачуди се кой ли е, защо се е заскитал сам, лишен от клан и род. И като знаеше, че другият усеща присъствието му също както той — неговото, се зачуди защо все още не ги е подирил.
Тя се надигна от тинята, измъкна се бавно на песъчливия бряг и дъхът й заизлиза на тежки, мъчителни хрипове. Синът й и дъщеря й се изтръгнаха от натежалата й като олово прегръдка и изпълзяха на ниския склон на острова.
Майката сведе глава и опря чело в хладния влажен пясък. Песъчинките задраскаха изопнатата над костите кожа. Изгарянията бяха съвсем отскорошни и все още не бяха зараснали, едва ли щяха да се изцерят — беше победена, но смъртта трябваше да изчака, докато дойдат преследвачите й.
Поне бяха опитни и краят й щеше да е милостив. Тези Имасс не се интересуваха от изтезания. Само един бърз, убийствен удар. За нея. А после — и за децата й. А с тях — с това окаяно, разбито семейство — и последният джаг щеше да изчезне от този континент. Различни можеха да са лицата на милостта. Ако не се бяха съюзили, за да оковат Раест, сега всички те — Имасс, както и Джагът — щяха да са коленичили пред Тирана. Временен съюз, породен от целесъобразността. Проявила бе достатъчно благоразумие, за да побегне веднага след оковаването; още тогава бе разбрала, че Имасс ще подновят гонитбата.