Спомените се събуждаха като привидения. Битката при Пейл, избиването на Подпалвачите на мостове, ударът по Лунния къс. Напаст от подозрения, вихър от отчаяни кроежи…
„А’Каронис, Белурдан, Найтчил, Татърсейл…“ Списъкът на маговете, за чиято смърт можеше да се обвини Върховният маг Тайсхрен, бе написан с кръвта на безумна параноя. Уискиджак не бе съжалил, когато Върховният маг си тръгна, макар да подозираше, че не е отишъл много далече. „Прокламацията на Ласийн, с която ни обяви извън закона, развърза ръцете ни… но това е лъжа.“ Само той и Дужек знаеха истината — останалите от Воинството вярваха, че наистина са осъдени от императрицата. Верността им беше към Дужек, „и навярно към мен, също така. И Гуглата ми е свидетел, много скоро ще подложим тази вярност на изпитание…“
„Но тя знае. Момичето знае.“ Не се съмняваше, че е преродената Татърсейл — магьосницата беше пред очите му: в чертите на детското лице, в начина, по който стоеше, в жестовете, в сънения и вещ поглед. Кънтящият ек на последиците от тази истина смазваше Уискиджак — трябваше му време, време да помисли…
„Татърсейл преродена… проклет да си в името на Гуглата, Тайсхрен, но неволно или не — какво си направил?“
Уискиджак не беше познавал Найтчил — никога не бяха разговаряли и малкото, което знаеше за нея, се основаваше само на чужди описания. Любима на теломенеца Белурдан и практикуваща магията на Върховния Рашан, тя беше една от избраниците на императора. Накрая предадена, също като Подпалвачите на мостове…
Казваха, че имала хъс, режела като бръснач. И сега той виждаше как онова, което бе останало от нея, хвърля сянка върху детето — мекият блясък в сънените му очи някак се беше втвърдил и това късаше вече изпънатите нерви на командира.
„О, Гуглата да ме вземе дано. — Едно от последствията току-що бе отекнало като гонг в ума му. — О, боговете дано ни простят глупавите ни игри…“
Защото в Пейл чакаше Гъноуз Паран. „Любовникът на Татърсейл. Как ще приеме той Силвърфокс?“ От жена — в новородено само за един миг, после от новородено — в десетгодишно момиче, само за половин година. „А след още половин година? Двайсетгодишна жена? Паран… момко… скръбта ли изгаря тези рани във вътрешностите ти? И какво ще ти причини нейният отговор?“ Докато се мъчеше да осмисли думите на детето, а и всичко, което виждаше в лицето му, мислите му се насочиха към мхаби, която стоеше до Силвърфокс. Изпълни го жал. Боговете наистина бяха жестоки. Състарената жена вероятно щеше да умре до една година, жестоко жертвоприношение пред нуждите на детето. „Злокобно, кошмарно извратено майчинство.“
Последната дума на момичето отново жегна командира: „Идат!“ „Т’лан Имасс… Дъх на Гуглата, сякаш нещата не са достатъчно сложни. Кому да се доверя във всичко това? Каллор — студенокръвен отвратителен кучи син — я нарича гадост: ще я убие, стига да може. Това поне е ясно. Няма да позволя да се посегне на дете… но дете ли е тя?“
„И все пак… Дъх на Гуглата! Та тя е преродената Татърсейл, жена с кураж и воля. И Найтчил, Върховен маг, служила на императора. И, най-странното, най-тревожният факт от всичко — тя е новият властелин на Т’лан Имасс…“
Уискиджак примига, шатрата и обитателите й отново дойдоха по местата си. Тишина, гърчеща се в прилива на тревожни мисли. Погледът му се плъзна към Силвърфокс — той видя бледото младо пълничко лице, забеляза треперещите ръце на детето и го жегна съчувствие — после се измести към Корлат. Гледаше го. Очите им се срещнаха. „Каква необикновена красота… докато Дужек е грозен като псе, още едно доказателство, че от толкова години стоя на грешната страна. Тя едва ли се интересува от мен по този начин, не, опитва се да ми каже нещо съвсем друго…“ След дълга пауза той кимна. „Силвърфокс… все още е дете, да.“ Глинена табличка, почти не надраскана. „Да, Тайст Андий, разбирам те.“
Онези, които застанеха край нея, можеше да се окажат способни да повлияят на онова, в което й предстоеше да се превърне. Корлат искаше да поговори с него насаме и той бе приел поканата. Ужасно съжаляваше, че в този момент Бързия Бен не е до него — магът от Седемте града знаеше как да се оправя със ситуации като тази. Командирът вече се чувстваше изчерпан. „Паран, бедни кучи сине. Какво да ти кажа? Трябва ли да ти уредя среща със Силвърфокс? Ще мога ли да я предотвратя, след като го научиш? И дали изобщо е моя работа?“
Клюнът на Старата беше отворен, но този път не в беззвучен смях. Този път я беше обладал непознат ужас. „Т’лан Имасс! И К’рул, Древният бог! Пазителите на истината за Великите гарвани, истина, която не знае никой друг — освен Силвърфокс, кълна се в Бездната… Силвърфокс, която се взря в душата ми и я разчете изцяло.“