„Но сега имаме нов враг и повечето от неговата същност си остава неизвестно, и това поражда у нас уязвимост — е, това Дужек Едноръкия вече го знае.“
„Силвърфокс твърди, че ще ни трябва помощта на Т’лан Имасс. Само поквареният стар император можеше да се чувства удобно с такива същества за съюзници — дори Каллор се ужасява от онова, което ни се налага. Крехкият съюз вече се пропуква и се клати. Твърде мъдър човек си, Върховен юмрук, за да не си налегнат от тежки съмнения.“
Едноръкият старец най-после заговори с бавно и грижливо премерени думи.
— Т’лан Имасс, с които Империята е запозната, е армията, командвана от Логрос. Според твоите думи трябва да приемем, че има и други армии, но знанието за тях така и не е стигало до нас. Защо е така, дете?
— Последният Сбор — отвърна Силвърфокс — беше преди стотици хиляди години. Тогава бе извършен Ритуалът на Телланн — обвързването на лабиринта Телланн към всеки Имасс поотделно. Ритуалът ги направи безсмъртни, Върховен юмрук. Жизнената сила на цял народ беше обвързвана в името на свещена война, предопределена да продължи хилядолетия…
— Срещу Джагът — изхриптя гласът на Каллор. Ъгловатото му сбръчкано лице се изкриви в усмивка зад вече засъхналата кръв. — Освен жалката шепа Тирани, те бяха миролюбиви. Единственото им престъпление беше, че съществуват…
Силвърфокс рязко се обърна рязко към него.
— Не намеквай за несправедливости, Върховни кралю! Пазя в себе си предостатъчно спомени на Найтчил, за да си спомня Имперския лабиринт — там, където ти някога властваше, Каллор, преди малазанците да го завладеят. Опустоши цял свят — лиши го от живот и не остави нищо освен пепелища и овъглени кости. Цял свят!
Усмивката на високия, оцапан с кръв воин беше ужасна.
— Аха, значи все пак си тук! Но се криеш и кривиш истината в лъжливи спомени. Криеш се, жалка проклетнице! — Усмивката му се вледени. — Тогава би трябвало да знаеш, че не можеш да подлагаш на изпитание яростта ми, Хвърлячко на кости… Татърсейл… Найтчил… мило дете…
Мхаби видя как дъщеря й пребледня. „Между тези двамата… това чувство на отдавнашна омраза… защо не съм го забелязала досега? Древни спомени се таят тук, връзка има между тях. Между моята дъщеря и Каллор… не, между Каллор и една от душите в нея…“
Силвърфокс отново се обърна към Дужек.
— Да ви отговоря. На Логрос и клановете под неговата команда бе поверена задачата да бранят Първия трон. Другите армии тръгнаха да унищожат последните укрепления на Джагът — джагътите бяха вдигнали прегради от лед. Омтоуз Феллак е лабиринт на леда, Върховен юмрук, място гибелно студено и почти безжизнено. Магиите на Джагът заплашваха света… морското равнище спадаше, цели видове измираха — всяка планинска верига беше преграда. Ледът течеше на бели реки по склоновете. По някои места запълваше падини, дълбоки цяла левга. Като смъртни, Имасс бяха пръснати, лишени от единство. Не можеха да съкрушат тези прегради. Имаше глад…
— Войната срещу Джагът започна много преди това — сопна Каллор. — Те искаха да опазят себе си, и защо не?
Силвърфокс само сви рамене.
— Като немрящи Телланн, нашите армии можеха да преминат тези прегради. Усилията с изкореняването се оказаха… скъпо струващи. Дума не сме чули за онези армии, защото много от тях бяха избити, а други може би продължават войната по далечни, негостоприемни места.
На лицето на Върховния юмрук се беше изписала мъка.
— Самите Логрос напуснаха империята и изчезнаха за известно време в Джаг Одан, а когато се върнаха, броят им се беше смалил.
Тя кимна.
— Логрос отзоваха ли се на твоя призив?
Момичето отвърна намръщено:
— Не мога да съм сигурна за това — за никой от тях. Но са го чули. Всички ще дойдат, стига да могат, и усещам близостта на една армия — поне така ми се струва.
„Толкова много неща не ни казваш, дъще. В очите ти го виждам. Боиш се, че зовът ти за помощ ще остане без отговор, ако разкриеш твърде много.“
Дужек въздъхна и се обърна към пълководеца.
— Каладън Бруд, дали да не подновим обсъждането на стратегията?
Военачалниците отново се наведоха над картата; Старата тихо се кикотеше. Мхаби хвана дъщеря си за ръка и я поведе към изхода. Корлат тръгна с тях. За изненада на мхаби, Уискиджак я последва.
Прохладният следобеден ветрец беше добре дошъл след задухът в командната шатра. Без да промълвят нито дума, изминаха късото разстояние до разчистеното пространство между становете на Тайст Андий и баргастите. Щом спряха, сивите очи на малазанския командир се спряха на Силвърфокс.
— Виждам у теб много от Татърсейл, момиче… Колко от живота й, от спомените й таиш в себе си?