— Има някои… подозрения. Говорихме… ъ… хипотетично.
— Кога ме цуне езикът на Тогг, волска муцуно. Казвай.
— Бюк избра да говори с мен, не с тебе, Стони — изръмжа подразнен Грънтъл. — Ако имаш въпроси, задай ги на него и ме остави на мира.
— И ще го направя, проклет да си.
— Съмнявам се, че ще постигнеш някакъв успех — подхвърли малко неразумно Харло, — дори да му запърхаш с оченца и да нацупиш тия твои розови устнички…
— Това ще е последното, което ще видиш, когато забия ножа в оная калаена буца в гърдите ти. А, и целувка ще ти дам.
Рунтавите вежди на Харло се вдигнаха.
— Калаена буца! Стони, скъпа… добре ли чух?
— Млъкни, не съм в настроение.
— Ти никога не си в настроение, Стони!
Тя му отвърна с презрителна усмивка.
— Браво, че не му отговори, скъпа — въздъхна Грънтъл.
Колибата се беше килнала като пияна до вътрешната стена на Пейл — сбирщина от криви дъски, опънати кожи и ракита, с двор, покрит с бяла прах, разхвърляни кратунени парчета, трошляк от грънци и дървени стърготини. Над ниската врата висяха на върви боядисани дървени карти и бавно се полюшваха в спарения горещ въздух.
Бързия Бен спря, огледа тясната задънена уличка и пристъпи в двора. Някой отвътре се изкикоти. Чародеят завъртя очи, измърмори под нос и посегна за кожения клуп, закован на вратата.
— Не бутай! — изврещяха му отвътре. — Дръпни, пустинна змийо такава!
Бързия Бен сви рамене и дръпна вратата.
— Само глупците бутат! — изсъска старицата, седнала кръстато вътре върху тръстикова рогозка. — Жулят ми коляното. Отоци и какво ли не получавам, когато ми дойдат глупци. А, Рараку надушвам, а?
Чародеят надникна в колибата.
— Дъх на Гуглата! Че то само за тебе има място тук!
Някакви неясни предмети висяха по стените и от ниския таван. Сенки поглъщаха всички ъгли, а въздухът вътре все още беше мразовит, като през изтеклата нощ.
— За мен, я! — изкикоти се старицата. Лицето й беше само кожа и кости, темето й — плешиво и отрупано с бенки. — Покажи каквото носиш, змийо многоглава, развалянето на проклятия ми е дарбата! — Измъкна една дървена карта от дрипавите гънки на халата си и я вдигна с треперещи ръце. — Прати думите си в моя лабиринт и формата им ей тук ще се всече, ще се жигоса…
— Не са проклятия, жено — отвърна Бързия Бен и се наведе, за да я погледне в очите. — Само въпроси.
Картата се хлъзна под халата й. Вещицата се навъси и рече:
— Скъпо струват отговорите. По-скъпо от развалянето на проклятия. Отговори не се намират лесно…
— Добре, добре. Колко?
— Кажи цвета на монетата на въпросите си, дванайсетдушни.
— Злато.
— По един златен консул за всеки тогава…
— Стига отговорите да са ценни.
— Съгласна.
— Сънят на Бърн.
— Какво за сънят на Бърн?
— Защо?
Старата зяпна с беззъба уста.
— Защо богинята спи, вещице? Знае ли някой? Ти знаеш ли?
— Ти си учен негодник…
— Всичко, което съм чел, са само спекулации. Никой не знае. Учените не знаят отговора, но най-старата вещица на Теннес на света би могла да знае. Кажи ми — защо спи Бърн?
— Някои отговори трябва да се стигнат заобиколно. Друг въпрос ми задай, чедо на Рараку.
Бързия Бен въздъхна, наведе глава, огледа за миг парчетиите наоколо и каза:
— Речено е, че земята се тресе и стопен камък тече като кръв, щом Бърн се размърда, преди да се пробуди.
— Тъй е речено.
— И това ще унищожи целия живот, ако тя се събуди.
— Тъй е речено.
— Е?
— Е, нищо. Земята се тресе, планини трещят, горещи реки текат. Това са си естествени неща за свят, чиято душа е нажежена до бяло. Според техните си закони за причина и следствие. Светът е оформен като топка пчелни говна и пътува през ледена пустош около слънцето. Кората му плува на късове, над море от разтопен камък. Парчетата понякога се остъргват едно в друго. Понякога се отдръпват. Дърпани и бутани от приливи, като моретата.
— А къде е богинята в цялата тази схема?
— Тя е яйцето в буцата говна. Положено много отдавна. Умът й яха скритите реки под нозете ни. Тя е болката на съществуването. Царицата на кошера, а ние сме нейните войници и работници. И от време на време… се роим.
— Из лабиринтите?
Старицата сви рамене.
— Каквито пътища си намерим.
— Бърн е болна.
— Да.
Бързия Бен изведнъж забеляза светлината, блеснала в очите на вещицата. Помисли дълго и каза:
— Защо спи Бърн?
— Още не му е дошло времето за това. Задай друг въпрос.
Чародеят се намръщи.
— Работници и войници… казваш го все едно, че сме й роби.
— Тя нищо не иска. Каквото правиш, правиш го за себе си. Работиш за поминък. Бориш се, за да го опазиш или да спечелиш повече. Трудиш се, за да осуетиш козните на съперниците си. Биеш се от страх и омраза, и жлъч, и чест, и вярност, и каквато там друга кауза можеш да измислиш. И въпреки това всичко, което вършиш, служи на нея… каквото и да е то. Не само добро, Адефон Делат, но и неморално. Можем да процъфтяваме, а можем и да се самоунищожим, за нея е все едно — тя просто ще роди ново потомство и всичко започва отначало.