Лабиринтът на Телланн се разтвори зад нея и жената рязко се извърна.
Пред очите й изникна соултейкън — арктическа лисица, спря, щом я видя, и възвърна облика си на Имасс. И тя видя пред себе си млад мъж, заметнат с кожата на своя тотемен звяр и с изпочупени еленови рога на главата. Лицето му бе изкривено от страх, очите му се бяха втренчили не в нея, а в портала горе.
Жената се усмихна.
— Добре си дошъл, друже, Хвърлячо на кости. Да, отпратих ги. Твоята мъст вече не може да ги настигне и съм доволна от това.
Светлокафявите му очи се приковаха в нея.
— Коя си ти? От кой клан?
— Изоставих своя клан. Но някога принадлежах на Логрос. Името ми е Килава.
— Снощи трябваше да се оставиш да те намеря — каза Пран Чоул. — Така щях да мога да те убедя, че една бърза смърт е по-голяма милост за тези дечица от това, което стори, Килава.
— Твърде малки бяха, за да бъдат осиновени…
— Дошла си в мястото, наречено Морн — прекъсна я с леден глас Пран Чоул. — При руините на един древен град…
— Джагътски…
— Не е джагътски! Тази кула — да, но е била построена много след това, по времето между разрушението на града и Т’ол Ара’д… този поток от лава, почти е заровил нещо, което отдавна е било мъртво. — Вдигна ръка и посочи надвисналия над тях портал. — Тъкмо тази — тази рана — е унищожила града, Килава. Лабиринтът отвъд… нима не разбираш? Не е Омтоуз Феллак! Я ми кажи… колко такива рани са запечатани? Знаеш отговора, Гадателко на кости!
Жената бавно се извърна и изгледа дрипата в небето.
— Ако нечия душа е затворила раната, то тогава трябваше да се освободи… с идването на децата…
— Да се освободи — изсъска Пран Чоул. — Но в замяна!
Килава потръпна и отново се обърна към него.
— Тогава къде е тя? Защо не се появи?
Пран Чоул се обърна, загледа се към централната могила в низината и прошепна:
— О, появила се е, и още как. — Погледът му се върна на Гадателката на кости. — Кажи ми, ти на свой ред би ли пожертвала живота си заради онези деца? Сега те са заклещени в капан, в един вечен кошмар от болка. Стига ли състраданието ти дотам, че да се пожертваш за нова замяна? — Изгледа я и въздъхна. — Не. Така си и мислех, тъй че изтрий сълзите си, Килава. Лицемерието не отива на един Гадател.
— Какво… — промълви след малко жената, — какво се е освободило?
Пран Чоул поклати глава. И отново огледа централната могила.
— Не съм сигурен, но ще трябва да направим нещо по въпроса, рано или късно. Мисля, че имаме време. Съществото тепърва ще трябва да се освободи от гробницата си, а тя се пази добре. Нещо повече, каменният покров на Т’ол Ара’д все още е здрав. — Помълча малко и добави: — Но време все пак имаме.
— Какво значи това?
— Подаден е зовът за Сбирането. Ритуалът на Телланн ни очаква, Хвърлячко на кости.
— Всички сте полудели! Да изберете безсмъртието, заради една война. Това е лудост. Ще отхвърля този зов, Хвърлячо на кости.
— Но Ритуалът все пак ще се извърши. Бродил съм духом в бъдещето, Килава. Виждал съм собственото си покрито с дълбоки бръчки лице на повече от двеста хиляди години от този ден. Войната ни ще е вечна.
Гласът на Килава се изпълни с горчивина:
— Брат ми ще е доволен.
— Кой е брат ти?
— Онос Т’уулан, Първият меч.
Пран Чоул я изгледа стреснато.
— Ти си бунтовницата. Ти изби своя клан… родствениците си…
— Да. За да прекъсна връзката и за да спечеля свободата си. Уви, умението на брат ми далеч превъзхождаше моето. Ала сега и двамата сме свободни, въпреки че онова, което аз ценя, Онос Т’уулан проклина. — Пран Чоул виждаше слегналите се в нея пластове и пластове болка. Не беше за завиждане тази нейна свобода. Заговори отново. — Та значи градът. Кой го е построил?
— К’Чаин Че’Малле.
— Името го знам, но нищо повече не знам за тях.
Пран Чоул кимна:
— Подозирам, че за жалост ще научим.
II.
Континентите Корелри и Якуруку, в Сетното време
119 736 г. преди Съня на Бърн, три години след падането на Сакатия бог
Падането беше разбило цял континент. Бяха се подпалили лесове, бушуващите пожари огряваха хоризонта отвсякъде, къпеха в пурпур надвисналите, изпълнени с пепел облаци, затулили небето. Пожарът бе сякаш несекващ, поглъщаше целия свят, вихреше се седмици и месеци — и през цялото това време се чуваха писъците на един бог.
Болката породи гняв. Гневът — отрова, чиято поквара не пощади никого.
Останаха пръснати нарядко оцелели, чийто живот се сведе до диващина, окаяни скиталци по земя, осеяна с огромни кратери, запълнени вече с кална, безжизнена вода, а небесата над тях кипяха безспирно. Родствените връзки се бяха разкъсали, обичта се беше оказала бреме, твърде тежко за носене. Ядяха каквото намереха, често се изяждаха взаимно и оглеждаха с ненаситна алчност света около тях.