Знам, че това са трохи от минали времена, празни коруби, сенки и прочие, избледнели и почти лишени от миризми, защото миришещите на сажди градове убиват всякакви миризми, тъй както и всяка книга и всичко написано не са в състояние да обгърнат и да съхранят в себе си живия живот, а по-скоро го изпепеляват, защото те са като комините над огнищата — свидетели на огъня, негова тяга и направление, — но когато магията на огъня изчезне, в комините остава да свири само студена тяга и се носи дъх на пушек и сажди; това е предназначено за душата на читателя. Една написана история може да изтръгне сълза от читателя, но тя по никой начин не може да стопли ръцете му, ако те са премръзнали. Макар и да борави с телесни, т.е. видими неща, книжнината не изпълнява телесни задачи, тя не докосва тялото ни, а се стреми да докосне духа. Пък и не само книжнината, ами и човек, когато се съсредоточи в заобикалящия го материален свят, се мъчи да се докосне до неговия дух, т.е. до същността му.
Архитектурата, макар и невзрачна, е проява на човешкото въображение, сама по себе си тя е мистична, неразгадаема, чужда, защото е лишена от природа, и затуй, като тъгувам, понякога произволно смесвам в нея природа, пчелин, горски мравуняк, змийска риза, промъкваща се на пръсти река, гола жена, къпеща се в реката, замислена чапла или просто големи селски кокили, които се разхождат било групово, било на двойки или пък съвсем поединично, завеяни някак, самотни и нелепи сред бетонния градски декор.
Слава богу, че ако природата отсъствува от градовете ни, то ние все още не сме в състояние да се барикадиране срещу сезоните. Сива мъгла или есенен дъжд, летен гръм или градушка, меко запролетяване или зима все още са гости на градовете ни и в дворовете, и в градините зиме най-спокойно изникват бели снежни човеци и като ги открием първия ден още с първия сняг, ние изведнъж се подсещаме и откриваме, че в града все още живеят деца.
Снежни човеци, деца, сурвачки… Нова година е, живея в София, имам син, голям колкото и аз съм бил голям, когато седях свит сред вълчата ябълка в църковната нива и на един хвърлей място от брода, край мене клечаха глухонямото и кучето, а в края на нивата се чуваше как чичо Гаврил вика: „Амин! Амин!“… Момчето играе на двора заедно с другите момчета, викове се носят, децата се бият с шарени сурвачки, търкалят големи снежни валяци, издигат ги един върху друг и правят с тях снежни човеци. На всеки снежен човек в пояса забиват по една пъстра сурвачка. Сняг се сипе спокойно, равно, монотонно, усуква се край прозорците, както другоселецът с циганските очи от Старопатица се усукваше и разсукваше, отдалечавайки се от църковната нива на път за селцето.
И изведнъж сред смеха на децата, идващ откъм монотонната снежна завеса, се чува експлозия, писъци, звън на счупено стъкло, трясъци на врати, човешки викове, плач, бързи стъпки по стълбите, учестено дишане, викове, отново плач, бъркотия, в бъркотията отварям вратата, деца стоят пред вратата, сред тях и синът ми, педя човек, с две големи уши, с очила и скършена на две сурвачка. Червени петна пламтят върху лицето му, иззад рамото му се показва още едно момче, и то с червени петна по лицето. Възрастни хора се струпват, незабележимо някак, като гъст дим нахлуват по стълбите, говорят за взрив, говорят за очите, говорят за бърза медицинска помощ.
Децата стоят като каменни на каменното стълбище, нещо ме раздвижва, вземам момчето на ръце, гъстият дим от хора се тълпи подире ми, издалеко дочувам, че децата, като играели в снега на двора, видели как от едно място сред снега нещо дими и изпуска искри и като го наближили, димящото и искрящото експлодира насреща им с ослепителна светлина, обгаря ги, ще помислиш в първия миг, че е атомен взрив. В новогодишната нощ някакви веселяци са правели илюминации със стари охладители от моторите на реактивни самолети. Температурата, която се развива при тази експлозия, е толкова много висока, че разкъсва и свлича външната ципа от очите на човека. Кои други са гледали към експлозията? Нашето момче само било обърнато с лице към нея, другите деца били гърбом. „Виждаш ли?“ — сещам се да попитам момчето и гледам как очите му през очилата се зачервяват и се пълнят с вода. „Виждам, виждам!“ — казва момчето, ужас се таи в дъното на пълните с вода очи. „А виждаш ли ей там на улицата нещо?“ — питам го и соча към улицата, защото не съм сигурен дали детето вижда. „Виждам — казва детето, — това е кон, кара въглища… А, конят падна!“
Конят наистина падна.
Тук улицата е стръмна, човекът подпираше тежката платформа на гумени колела и биеше коня с камшика, платформата се подхлъзна назад, конят застана ребром, в следващия миг предната колоос тъй се изви, че платформата се наклони застрашително и падна върху краката на коня. Конят се свлече като подкосен под платформата, чу се хрущене от чупене на кост, глухо процвилване и викът на коняра: „Ей! Ееееей!“…