Тичайки назад в миналото, мисълта стига чак до река Дунав, пет хиляди праотци виждам как плуват върху гърбовете на дребните си коне, прегазват високия камъш на брега на реката, вдигат прах от дивата земя на юг, спешават се, разседланите коне разстилат своите табуни в кротка паша, праотците заспиват, подложили твърдите седла под главите си или потънали в топли славянски пазви, а кротки славяни вървят на пръсти край стари кошерища и се бранят миролюбиво от миролюбивата пчела. Дъх на пчелен мед и на пчелен восък се носи, смесва се с конската миризма, за да попие в костите и в жилите на изминалите хиляда години. Конска пот и лепкав пчелен восък — ето с какво са споени тези хиляда години. Може би тогава още, докато праотците са посявали езическия си грях в топлите славянски пазви, е турен и неразгадаемият знак в съзнанието, който има способността да рои спомените ни за коне и за живот и да ги събира отново в един таен знак, не по-голям от точица.
Ако строшим кокошето яйце, ние ще видим върху жълтъка му една точица, обърната към слънцето на яйцето — под черупката си всяко яйце има малка кръгла празнина, народът нарича тази празнина слънце, — тъкмо тази точка е тайният знак на живота в яйцето, обърнат в права посока към вътрешното слънце. Гласовитото кукуригане на петел, червен гребен и обеца, рогов шип, червено и златно перо от опашка — всичко туй е съхранено върху точицата на жълтъка, за да се предаде на следващото петле; от своя страна то също тъй ще тури една точица, за да се пренесе посредством нея червеното и златното перо, роговият шип, червеният гребен и обецата, както и гласовитото кукуригане на петел. Колкото повече се мъча да туря ред или последователност и да създам хармоничност на спомените си, толкова по-голяма бъркотия създавам и нито една стройна мисъл или поука не мога да извлека от тях, затова ще разкажа ред по ред всичко, както е било, с тайната надежда, че всеки факт поотделно носи някаква своя мисъл и че общият сбор от фактите ще даде необходимата за читателя идея.
Бих искал да започна с една светла картина с коне, откакто се е зора зазорила, да се редят кон до коня, юнак до юнака, по средата им сам цар Иван Шишман, подир туй маждрак до маждрака, подир маждраците песенен фон, да изпълня всичко туй с движение и мускул, да премине картината като вятър пред очите, да ме изпълни с мечтателност и ей тъй, както седя на стола и редя буква подир буква, дума подир дума, знак подир знак, да усетя, че постепенно се изправям на стремената; но не мога да се изправя на стремената, защото връхлетели коне ме събарят, потъващ в тресавище обозен кон ме вика отчаяно (всъщност той вика към всички), паднало в кладенец куче вие, сякаш самата земя вие с кучески глас изпод нозете ми; сърдитият пъдпъдък се размърдва в ъгъла и като си мърмори недоволно под носа, отива да търси вода из къщата. Яростно състояние на духа обхваща човека, перото, с което пише, добива синкав оттенък, стоманата става остра и зла, спомените постепенно се отдръпват, нямо и глухо, конете се носят плавно из въздуха, само колкото да ни напомнят, че словото ни е дадено, за да говорим, а не да мърморим неясно под носовете си.
Много често, щом взема перото, виждам в далечината, сякаш родени от дим или от земна пара, как в зелено пасище се изправят коне — като топла мъгла, — обърнали са очите си към мене и стоят в очакване. Куцащ човек — стиснал в едната си ръка капата, в другата си ръка камшик — минава диагонално на пасището, пищящ локомотив върви през жълти слънчогледи, стар свещеник стои с епатрахил над слънчогледите, като във възнесение господне. Помежду конете, куцащия и възнасящия се се поклаща отмаляла пъпчива жаба и едно глухонямо момиче е вторачило черните си очи в очите ми.
Глухонямото момиче, вторачило черните си очи в очите ми, се казваше Олга. В детските ми години кучето на Брайно градинаря ме изплаши, дълго време не можех да говоря, бях почти ням и тъй като другите деца ни избягваха и не ни включваха в игрите си, то навсякъде ние ходехме заедно с глухонямото, а подире ни се тътреше кучето. В началото го биеха с камъни, но постепенно почна да ми става жал за него, подхвърлях му по някой и друг залък хляб и дори го потупвах по челото, когато забелязвах тъга в очите му. Момичето бе по-голямо от мене, бе ме взело под своето глухонямо покровителство и щом като децата ни отминаваха с равнодушие, глухонямото също ги отминаваше с равнодушие. Момичето можеше да издава само глухи звуци, клокочещи дълбоко и гръдно, сякаш вътре в себе си имаше още едно живо същество, съществото скимтеше и молеше да излезе на свобода, да се покаже на ослепителната светлина на слънцето, но то никога не можа да види ослепителната светлина и остана да живее вътре в момичето, тъй както къртицата вечно живее в мрака на земята и само тук и там ще повдигне по някоя къртича могилка, колкото да ни напомни, че съществува, че е под нас и че не сме ние единствените на тоя свят, дето се разхождаме по земята.