„Тц, тц, тц!“ — почнаха да викат жените и се съгласиха помежду си, че съвсем е дошло времето да ни заведат о глухонямото при стария свещеник в град Берковица да ни чете от Библията и че щом ни чете от Библията, то на нас с глухонямото ще ни се върне говорът, иначе защо циганинът, воден някога с въже за шията от вълците, ще се появи, ако това му появяване не е във връзка с някакво знамение!
В околийския град Берковица живееше един много стар свещеник близо до една много стара черква; къщата на свещеника беше също така стара и грохнала, както и нейният стопанин. Човекът почна да ни чете от една дебела книга, прекръстваше ни, ръсеше ни със светена вода, пак ни четеше и по едно време ние с глухонямото заспахме. Когато се събудихме, гледам, че старият свещеник също беше заспал. Почакахме го, докато се събуди, човекът пак ни чете от книгата, после си тръгнахме заедно с майките, но нито аз можех да говоря, нито глухонямото.
Момичето беше облечено с избелялата си рокличка на точици, минахме покрай Иван Базовата „Грамада“, наближихме Йончови ханове1, там пътят прави остър завой и влиза веднага в мост с високи бетонни стени.
Тропот и цвилене се чу в моста, иззад високите му бетонни стени право отгоре ни връхлетяха полудели коне, сякаш изневиделица се изсипаха върху нас, бяха като небесен гръм, паднал внезапно отгоре ни. Като възстановявам сега спомена, трудно ми е да кажа кой къде е бил тогава, как точно е станало всичко; коне, копита, раззината конска челюст, грива, остри уши, размятана из въздуха и изпокъсана конска амуниция, цвилене — всичко това, събрано на едно място, обгърнато в прах, сякаш бе изстреляно върху ни направо от високите и плътни бетонни перила на моста. Този водопад се изсипа върху нас, преобърна ни и когато копитата на конете отгърмяха по шосето, ние се видяхме пръснати като пилци, натръшкани върху пътя и в шанците.
В настъпилата тишина пъдпъдък мърмореше недоволно под носа си и съвсем близко до нас: „Мър-мъру!“
Кон или мамо извиках тогава, не помня, и сричка подир сричка започнах да възстановявам гласно отделни думи, възвръщах се постепенно към света на говорещите, думите вече не ми изглеждаха така непреодолими, а, напротив — дори и известна ласкавост почнах да съзирам в тях, сякаш с магическа пръчка пред очите ми диви животни и зверове се опитомяваха, пристъпваха боязливо и лягаха кротко и послушно в краката ми.
Глухонямото момиче Олга ме гледаше с мъгляви очи така вторачено и напрегнато, сякаш всеки миг щеше да скочи право вътре в мене, както се скача в яма или в отворения прозорец на чужда стая, и да изпотроши всичко, каквото срещне по пътя си. То обаче нито скочи, нито разруши всичко по пътя си, а се разплака безгласно. Едри сълзи се затъркаляха по детските бузи, сълза след сълза, глухонямото продължаваше да ме гледа право в очите и плачеше, нещо ме стисна за гърлото, почнах да плача и аз, двете жени, и те ревнаха и взеха да бършат очите си с престилките, а зад нас из ливадите пъдпъдъкът продължаваше да мърмори недоволно под носа си: „Мър-мъру!… Мър-мъру!“ Куцащ човек премина диагонално през ливадите, в една ръка стискаше камшик, а в другата си ръка стиска капата си и подвиква: „Я яааа!“ Зад него в ливадата се виждаше преобърната каруца, някаква жена се щураше около каруцата. Изглежда, че това беше стопанинът на подплашените коне.
Когато куцащият човек отмина, майката на глухонямото рече:
„Твойто дете проговори, а мойто момиче не можа да проговори и как ще го оженя!“
Двете жени се разплакаха още по-силно, глухонямото постоя, постоя, пристъпи към мене и ме хвана за ръката. То продължаваше да ме гледа със замъглени очи, но не така вторачено, както в началото, по лицето му преминаха спазми и се усмихна. Сега, като възстановявам всичко и се мъча да го почистя от прахта на времето, да го направя по-зримо и чисто, ми се струва, че в погледа на глухонямото нямаше ни следа от упрек или завист, а само мъка и горчилка. Ако мъката и горчилката на една усмивка можеха да имат вкус, мисля, че това ще бъде вкусът на пелин, на зелена орехова черупка, на мокра кучешка козина — дявол го знае на какво. Тогава аз изобщо не съм си давал сметка нито за горчивината на глухонямото, нито за безкрайната му мъка и не съм изпитвал никакво угризение за това, че проговорих, а то остана глухонямо.
Това ще дойде много по-късно, с годините, ден из ден един въпрос ще се загнезди в мен, най-неочаквано ще почука с нокът на душата ми и ще ме попита: „Защо ти, мошенико, проговори, а момичето остана глухонямо?“ Споменът ме връща назад върху прашното шосе сред ливадите, напрегнатата мисъл рисува две деца едно до друго върху пътя, две жени трият очите си с престилки, куцащ човек върви през ливадата, а от самата ливада като че изпод краката ни пъдпъдък подвиква недоволно: „Мър-мъру!“ После споменът постепенно избледнява, двете деца на пътя изчезват, обаче напрегнатият слух долавя някъде из къщи подвикващия недоволно пъдпъдък: „Мър-мъру!“ Дървоядецът почуква с нокът в душата ми, е, добре, подпитва той, ти проговори, а момичето остана глухонямо! За това ли проговори, за да мърмориш и да мънкаш под носа си? А пъдпъдъкът се обажда: „Мър-мъру!“, сякаш че ми казва: „Мърмори, мърмори!“ „Добре де, питам, да крещя ли?“ „Не, защо, мърмори, мърмори“…
1
В наше време от Йончови ханове е останало само наименованието и пиесата на покойния артист Стефан Савов със същото име. Няколко години подир войната събориха постройките, но минаха още няколко години и берковската община сметна, че е необходимо да се построи отново хан на това място. Ханът ще бъде построен от другата страна на пътя, в триъгълника между реката Бързия, пътя и железопътната линия. В този триъгълник е издигната и малка грамада, за да напомня за Иван Базовата „Грамада“. Истинската грамада е на няколкостотин метра на запад, прерязана на две от железопътната линия. В нея бащата на майка ми, Васил Филипов, заедно с неколцина иманяри бе търсил един смок с бисер на челото, но не бяха намерили смока, а само съблеклото му, т.е. кожата. Дядо ми, Васил Филипов, предполагаше, че смокът е слогар, което можело да се познае по начупената черна линия на гърба на съблеклото. Старата грамада е издигната от минаващите на това място пътници: всеки е хвърлял по един камък с думите: „Проклет да е Цеко.“ Когато за първи път видях новата грамада при Йончови ханове, тъй дълбоко врязани в спомените ми, аз хвърлих мълчаливо един камък, не посмях да произнеса нито една дума, защото за мен мястото бе колкото благословено, толкова и проклето.