За разлика от момичето можех да произнасям отделни, срички и всяка отделна дума виждах отчетливо пред очите си, но се препъвах в буквите. Щом се опитвах да заговоря или да произнеса макар и само една дума, още първата буква се изпречваше непреодолимо пред мене, тя беше като висока ограда, рендосана и плътно скована човек не можеше да се изкатери по нея, да достигне върх, й и да прескочи от другата страна; трябва да пълза като муха, за да се изкачи до върха, но ние не сме мухии свинските ни цървули никъде не могат да се закрепят.
Мъчително беше, непреодолимо, постепенно започваш, да изпитваш страх и ужас пред всяка една буква, те оживяват във въображението ти, обграждат те отвсякъде гладки и непревземаеми или зейнали като бездни, та всеки миг можеш да пропаднеш в бездните им като в клопка. Затворената в бутилка оса се мята тъй, докато на края издъхне със свити крака, сгърчена на две на дъното на бутилката.
Ден след ден буквите ме сломиха, обърнах им гръб, умълчах се, децата престанаха да ме закачат. Те винаги искаха да им кажа ракитаци, за да ме вземат да играя заедно с тях, или пък да събуя единия си крак, за да видят шестия пръст на крака, защото на единия си крак имах шест пръста. Нито се събувах, нито казвах ракитаци, ами ги оставях и отивах да играя с глухонямото момиче: всъщност то си играеше с някакви парцали, правеше подобие на кукли, а аз седях в краката му, смачкан като вестник — нито мога да чета, нито сам ставам за четене, — а помежду ни клякаше кучето, и то мълчаливо, сякаш и тримата бяхме глухонеми.
Къщите ни с глухонямото бяха съседни, много стари и двете, без нито една права линия, сякаш не с бичкии и тесли са правени, а са правени на ръка. Те са останали още от турско време, с огромни каменни изби, с по две ниски стаи над избите, с по едно огнище в средата, посред огнището виси желязна верига. Ако къщата на глухонямото се отличаваше с нещо, това бе варосаният комин с щъркелово гнездо. Нашата къща нямаше комин, пушекът се прецеждаше направо през турските керемиди, през отворените врати и прозорци. Въпреки пушека оси гнездяха в керемидите и цяла зима по тавана тичаха мишки, крадяха царевица и орехи и пълнеха с краденото бездънните си миши дупки. Къщата бе тъй много остаряла, че подир години сама щеше да почне да се разпада, първо падна широката й стена откъм главната улица, та известно време стоя като театрална сцена, пътниците можеха да гледат вътре в самата къща, хората й, наредбата й, две легла, дялани грубо с тесла, нощви за хляб, тенекиена печка, полици, калъпи контрабанден тютюн, стенен календар, корито за пране, трикрака софра, изправена до стената, висяща от тавана газена лампа, няколко стомни, опушени бакърени котли и едно калайдисано менче.
Дядо ми цял живот се заканваше да изкопае кладенец в двора, но не можа да си изпълни заканата; вода носехме от двора на глухонямото. Дворовете имаха почти еднаква уредба — плетен кош за кукуруз, навес, кочина и кокошарник, торище, обор, кошара за овце, наречена поята. Всичко това тънеше лете в сенките на диви джанки, на ковачички ябълки, на попски круши, дюли, обрастваше с бъзак и коприва, цяло лято из бъзака и копривата писукаха загубени пилета, свирепи квачки се биеха със свирепи котки, по обраслите с мъх каменна зидове се стрелкаха оранжеви невестулки или стърчеха върху зидовете с една особена извивка на шията, каквато човек може да види само в това хищно животно, диво, кръвожадно и отмъстително, че не му стига изтребването на малките пилета, ами ако го оскърбите, отива тайно да плюе в стомната ви, според както са ми казвали по-старите хора. Не зная дали е точно така, но съм го слушал от по-старите хора, затова го предавам на читателя тъй, както съм го слушал, като за неговата достоверност оставям да отговарят по-старите хора. Вързани на синджир, кучета будуваха и пазеха тази дворна пустош.
Край тези две къщи следва да туря още къщата на дядо ми Стоедин, прикован със счупен крак върху дървено буково легло. Като прекарва каруца със сено през брода при църковната нива Свети дух, гяволетини преобръщат каруцата със сено, дядо Стоедин пада от каруцата и пребива единия си крак. Сега той лежи в леглото, прехвърля си през ума целия епос за Крали Марко (знаеше го наизуст) и разпределя деня на осем равни части. Баба Велика всяка сутрин му купува по една кариока фабрични цигари — на брой осем — и ги оставя далеко от леглото. Когато съм в къщи, той ме вика да му подам една цигара и пак да оставя кариоката далеко от леглото, за да не може да я достигне, защото, ако е край него, ще припалва цигарите буквално една от друга. Ако съм на полето, дядо Стоедин подвиква, дано някой минаващ по улицата го чуе и му подаде една папироса.