И досега не мога да си отговоря дали тогава глухонямото разбра цялата предопределеност и обреченост на своята немота. Виждам го в спомена си как внезапно се завъртва на пътя и тръгва решително през ливадата. Премина бързо с босите си нозе през високата трева, спусна се към реката. „Боже — извика майката, — това дете да не вземе да се хвърли в реката!“ И двете жени затичаха през ливадата, като викаха нищо нечуващото момиче. Върбите го скриха от погледа ми, сбързих се и аз подир жените и когато стигнахме до брега на реката, видях глухонямото, обърнато към нас.
Щом ни видя, то започна да хвърля камъни насреща ни, не разреши никой да се доближи до него, а след като се умори, седна гърбом към пас, потопило нозе във водата. Майката го доближи, побутна го по рамото, почна да му обяснява нещо с жестове. Глухонямото гледаше сърдито, по едно време скочи и размаха пред очите ни жаба. Беше я хванало само за единия крак, размахваше я, за да ни плаши, и щом видя уплаха и гнусота по лицата на жените, се успокои, хвана ме за ръка и двамата с него излязохме на пътя.
Вървяхме напред с жабата, подире си чувах двете жени да говорят, по-скоро майка ми говореше тихо и успокояващо, а майката на глухонямото скимтеше и хълцаше. От време на време момичето се обръщаше назад, показваше на двете жени жабата и доволно от това, че ги е изплашило или че е предизвикало гнус у тях, ме дърпаше силно за ръката и двамата почнахме да тичаме по прашния път. До едно време жабата издаваше по някой звук, после се отпусна, умълча се и се поклащаше отпусната с отворена уста в ръката на глухонямото, ни жива, ни умряла. Вървях с момичето и природата се сгромолясваше отгоре ми с всичките си цветове, звуци и животни и на всичките й цветове, звуци и животни можех да отвърна гласно като ехо: жаба, човек, ракитаци, куче, буболечка и прочие.
Отбелязвах гласно всичко, което се изпречеше пред очите ми, леко заеквах, но преодолявах бързо заекването, а там, дето не успявах, и една сричка само ми достигаше да изразя с нея вълнението си. Локомотив премина по моста, пресече пътя ни и ни поздрави със свирката си. Той влезе в слънчогледите, продължи да диша шумно и да се хлъзга между слънчогледите, отдалечавайки се от нас. Железопътни релси вече не се виждаха и колелетата на локомотива не се виждаха, само горната му половина, потна и черна, и хвърлящият пушек и сажди комин. Беше малък локомотив, пращаха ги да подпомогнат тежките композиции по линията за Берковица и се връщаше сега обратно назад, весел, без товар. Наричаха ги чайници. Чайникът продължи да се отдалечава през слънчогледите, обаждайки се от време на време със свирката си. Почнах и аз да му, подражавам, глухонямото надникваше в очите ми, както се надниква през отворен прозорец, и като се усмихваше малко печално и замислено, ми показваше жабата си. И днес виждам горското животинче как се люлее безпомощно в ръката на глухонямото, ни упрек има в него, ни съпротива, а още по-малко някакъв смисъл мога да намеря в него.
Тъй е отредено, изглежда, някъде в спомените ми да виси и да се поклаща гротескно и една жаба!…
Когато баща ми умря, в двора ни най-напред се появиха чичо Гаврил и глухонямото със своята избеляла рокличка; чичо Гаврил дойде, за да рендоса и да скове сандъка, глухонямото бе дошло да ме изведе настрани от смъртта, ако може някак да ме отлъчи от нея. И двамата плачехме безгласно, момичето ме държеше за ръка, триеше сълзите и на двамата с избелялата си синя престилчица и ме държеше обърнат с лице към огромен японски трендафил, разцъфтял ярко и нелепо в този ден, извисил се над нас, пълен с жужащи пчели. Стоим ние двамата между смъртта и трендафила, зад себе си чувам суетня, проплакване и скимтене. Безцелно и празно гледаме в пищния японски трендафил, мократа ръка на момичето стиска мократа ми ръка, мократа престилчица преминава през лицето, за да попие сълзите.
Ден из ден картини от онова нелепо време вместо да избледнеят, добиват все повече плът и някакъв свой таен смисъл, защото ме карат все повече и повече да се ровя в тях и да търся тайния им смисъл. Храстът на японския трендафил се уголемява, завзема едва ли не половината небе, цветна дъга преминава над него, бели вълци скимтят и ровят в корените му, някъде издалеко, сякаш родени от земната пара, се издигат коне, будни, но спокойни, обърнати са към мене и ме гледат право в очите, готови всеки миг да скочат право вътре в мене и да стъпчат всичко с копитата си.