Ако в такива моменти съм се захванал да пиша, то чувство на вина ме обзема, изпадам в малодушие, разбирам, че ако съм се заловил да говоря, то трябва да говоря от името на двама души и като пиша, трябва да водя помежду редовете за ръка и онуй глухонямо момиче с избеляла синкава рокличка на бели точици и че ако го водя непрекъснато за ръка между редовете, то тогава само ще съумея да открия тайния смисъл на нашите спомени за коне и за живот.
Ако те нямат смисъл, за какво тогава са ни тези спомени и за какво тогава е живян тоя живот, наречен гръмко поезия!
Кучешка поезия, милостиви читателю!
Указ за закриване на селцето: Читателю, преди две години получих писмо от чичо Гаврил, пишеше ми от град Берковица. Няма да цитирам цялото писмо, ще се спра само на онази част, в която ми съобщава за закриването на селцето и за преселението на неговите жители по всички краища на света. Между другото той пише: „Държавата много се колебае дали да ни закрие, или да ни не закрива относно построяването на язовира, ама на края реши да ни закрие, и указ издаде за тая работа, и ни заличи от списъка на населените места, изора селото с трактори, зася райграс, а ние един по един се пръснахме, кой в Берковица, кой в Михайловград, кой във Враца или в Пловдив, до Дунав чак има наши хора и до морето, и навсякъде се те пръснаха, по четирите посоки на света. Ние сме тука най-малко трийсет къщи, много нещо измря, но и много нещо остана, не се затрива лесно пуста семка. Па сме си и изпонаправили нови зъби всичките, човек без зъби не може, щото като си без зъби, срам те е да се засмееш пред очите на човек, все гледаш да се прикриеш с длан, да не види, че са ти изпопадали зъбите, а сега никой не се прикрива в длан, ами приказваме и се смееме и като ни видиш, значи, как се смееме с новите си зъби, та сме се озъбили всичките като умрели. Амин!“
И при най-голямо усърдие пишещият човек не ще бъде в състояние да предаде всичко на читателя, но все пак нещо ще остане утаено между буквите и думите, тъй както дъждът се утаява в дълбоките следи, оставени от добитъка по пасищата; някъде възклицание ще остане, малко трепет също така, смях и тъга ще се отцедат и ще се просмучат между думите — тъй есенната мъгла ни просмуква с влагата си, дрехите ни натежават постепенно, докато от тях започнат бавно и монотонно да се отронват ситни капки.
Тъй се е търкулнал и оня летен ден, завъртайки в себе си чичо Гаврил и баща ми, градинарят със странния зеленчук, църковното настоятелство, зимен ден ще сместим в летния му полог, усукващият и разсукващият се другоселец с циганските очи, сметнат от чичо Гаврил за влашкия циганин от Старопатица, воден за шията от белите вълци, църковната нива Свети дух, Цино, Младенчовата сълза, кучето в кладенеца, глухонямото момиче, момчето, паднало от голямата бука, добитък, жаби, небесна дъга, горски и суеверия, сляпа петромаксова лампа, митрополия, сива крачеща чапла, пчелояд, вълча ябълка и прочие.
Като завършек на всичко са спомените за конете от Йончови ханове.
Светът в този летен ден не може да бъде посочен нито за пример, нито за поука както на днешния, тъй и на бъдещия човек. Но ако съм си позволил да почукам на съня на този свят, то е, защото за мен той е като въздуха който дишаме, без да го забелязваме, защото този свят е част от онези звена, които пренасят скромно и почти незабележимо ферментите на човека, живата мая, сам този свят е и браздата, и семката, посята в браздата на моя беден северозапад…
Миналото лято заедно със сина си минах покрай кладенчето Батеа, покрай църковната нива Свети дух срещу нивата, от другата страна на реката, се кипрят разкопките на стара римска вила, пъстър фазан стои върху полуразрушена стена и подвиква, цигански петлета с големи гребени се разхождат нервно, пчелояди прехвъркат ниско над реката, черен щъркел се появи иззад червена ракита мина ниско над нас и възви към някогашните пчелини и оброчища. Всички пътища са обрасли с трева, никъде никакъв синор не се забелязва, шипкови храсти са наизлез-ли от Керкезката гора и са наклякали из малката долчина — същински разбойници.
Няма селце, няма улица, няма ги водениците смокинов храст или липово дърво, орех, сливак или трепетлика, сякаш никога нищо не е имало тука. Навсякъде пъп-ле трева, епична и дива, земята под краката изглежда мочурлива, като че е започнала да се снишава и да потъва неустойчива е, пъшка, издава мехури, някак подвижна се струва на човека, имаш чувството, че стъпваш по гърба на сънено, но живо животно.