Ходехме там почти инкогнито. Шляехме се из града, спирахме пред старите гробище и четяхме имената на паметниците, бяхме почти непонати на новите жители на стария ни квартал. Но колко ли тъпо ви се струва това? Ако сега елховата горичка е тиха и забравена, то някога нашият смях ехтеше толкова весело, нямате представа как рисуваше слънчевите залези, как оцветяваше цялата картина? Може би и сега е така, но ние със Джуд сме само мечтатели и старци със слаби сърца. Понякога изпадахме в меланхолия след тези визити, особено когато си мислехме за старите приятели! Хъм, къде ли са сега? Някой от тях спяха под сянката на елховите дървета, онези, които живяха и умряха на това същото място от детството. Други тръгнаха по света и намериха пак и пак само мизерията, за да се върнат като бедния Слингсби, боси, голи и бедни по родните места.
И те умряха там и бяха погребани до дедите си. Много се шляха по света, много умряха по чужди места и малко, много малко са все още живи, като Мириам Лейн, „стара и сбръчкана“, пълна с приказки митове и легенди, за нея се разказваха анекдоти още в миналото.
Това е простичка история, повече от останалите, трудна за разказване, глупава донякъде, но все още има нещо в нея. За приятелите, колкото и малко да са, не е само за Джуд и Трефтън, колкото и много да е свързана с тях, колкото и много да ги споменавам. Не трябва да забравяме, че има много върхове и падения в живота, а паденията са дори по-честичко, както при Джуд. Има много повече неща от преуспяването, което да ни свързва със старите приятели. Успехът предизвиква възхита и получава дълга си, но непосредствеността пропада, поради дългото стеснение и объркване, които предизвикват нашия респект и симпатия. Онова зелено местенце, дълбоко в сърцето на Джуд ни илюстрира любовта, която дължим на религията на детството и се проявява тогава, когато идат провалите и ужасите на живота, давайки живот само на мъката, това зелено място се отваря, чрез него говори духа и душата и го прави много по-добър приятел от мен самия.
А сега ще ви озадача още малко, пламъкът на свещите ни е малък и след много малко ще загасне, за да не пламне никога вече.