Синът ми беше най-щастлив от всички. Ходеше по петите на татко си и му подражаваше във всичко. Големият брат се бе превърнал в баща.
Н. беше много привързан към семейните ценности. Често излизахме тримата, ходехме да плуваме или правехме дълги излети. Когато валеше сняг, отивахме в парка Шиба, за да се наслаждаваме на гледката, а за нова година посещавахме храма Мейджи, както изисква традицията.
Когато малкият правеше бели, получаваше без бавене хубаво шамарче по дупето. След това двамата отиваха в банята, сякаш нищо не се бе случило, и си търкаха гърбовете. Това беше най-щастливото време за мен и за момчето ми.
За съжаление мама и баба много скоро се намесиха в хармоничния живот на малкото ни семейство.
Построихме им малка къща точно зад нашата, наехме прислужница за двете семейства, за да не им липсва нищо (две стари жени имат малко домакинство) и им определихме месечна издръжка, за да живеят спокойно.
Ала мама и баба не можеха да понесат, че внукът им всяка сутрин се облича сам за училище, следобед седи сам в стаята си и учи, а нощем спи без надзор.
Докато завърших шести клас, аз спях в стаята на баба. Когато ядяхме риба, тя изваждаше костичките от моето парче със специална пинсета. Естествено е, че искаше да се грижи по същия начин и за правнука си. Като че ли най-неприятно й беше, че тримата се разбираме толкова добре. Сигурно щеше да се зарадва, ако малкият беше отишъл разплакан при нея и се бе разхленчил, че мама и татко не го искат. Баба беше твърдо убедена, че аз не разбирам нищо от възпитание на деца и не правя нищо добро за сина си.
Тъй като къщата ни имаше чудесно разположение, реших да открия малък козметичен салон.
Исках да давам добра издръжка на мама и баба. Освен това Н. желаеше да има кола и му купих форд на старо. По онова време беше изключение фотограф да има собствена кола.
Н. работеше добре и снимките му имаха успех. По поръчка на „Чуокорон“ двамата със Сакагучи Анго45 пропътуваха цяла Япония. Сакагучи пишеше всеки месец по едно есе, а Н. доставяше снимките към него. Серията беше успешна и Н. стана известен на цялата страна.
Той обичаше рози и садеше в градината ни различни сортове. Полагахме за тях най-нежни грижи.
Малкият ми салон процъфтяваше и тъй като двадесетгодишната Токуе, двадесет и четири годишната Киохара и красивите ученички Омо и Пеко (на шестнадесет) живееха и работеха там, винаги беше весело и оживено.
Ходехме заедно на плуване, излизахме с колата, изобщо се забавлявахме чудесно.
Както разказах още в началото, при евакуацията ни помогна много една приятелка на баба от Нумацу. Внучката й искаше да посещава училище за мода в Токио, но по онова време беше немислимо момиче от заможно буржоазно семейство да живее само в столицата. Позволиха й да се запише в желаното училище само след като обещахме, че ще я подслоним в дома си и ще следим за възпитанието й. На неомъжените момичета, които си вземаха самостоятелни жилища или живееха под наем, не се гледаше с добро око.
Разбира се, Н. нямаше нищо против. Приехме момичето с радост. В дома ни имаше и други млади хора и под нашето покровителство тя можеше да осъществи желанието си да следва.
Кинуе беше седемнадесетгодишна, тъкмо завършила училище. Днес, след тридесет и пет години, тя е омъжена за преуспял лекар и е майка на четири деца. Кинуе имаше късмет да си намери чудесен мъж, ръководител на голяма болница. Двете й най-големи дъщери също станаха лекарки…
Кинуе ми е много близка и до днес. Синът ми изпитваше дива ревност, че открито показвах привързаността си към нея.
Кинуе пътуваше всеки ден до училището за мода, което се намираше в Мегуро. В годините след войната градският транспорт беше зле организиран, колите бяха препълнени, а хората безогледни. Бях много загрижена за младото момиче, което не познаваше Токио. Обикновено Кинуе се връщаше с една приятелка, но сутрешното пътуване ме безпокоеше и не смеех да я изпращам сама. Н. предложи да я откарва с колата ни до вратата на училището и това беше огромно облекчение за мен. Веднага писах на родителите й в Нумацу, че могат да бъдат спокойни за дъщеря си.
Кинуе се сприятели бързо с „чичо“ си. В къщата ни цареше хармонична, извънредно весела атмосфера, особено на масата, където сядахме всички заедно.
Една сутрин мама и баба ме повикаха в дома си, защото имали да обсъдят с мен нещо много важно. Изненадах се, но веднага отидох при тях и узнах, че една съседка дошла да ги предупреди. Всички съседи клюкарствали за мен и съжалявали нещастната съпруга. В началото не разбрах за какво говорят.
Десет години по-младият съпруг всяка сутрин излизал от дома си и се качвал в колата с някакво младо момиче. Възрастната съпруга явно била почтена жена и понасяла това положение, без да мърмори. Всички съседи оплаквали участта й.
45
Сакагучи Анго (1906–1955), писател от следвоенното време, автор на Дараку фон, представител на честните интелектуалци.