Какво ли е станало с тази дама?
Тя ми бе казала, че не може да печели достатъчно, ако работи в някое учреждение, а трябва да храни голямо семейство. И сега, след повече от тридесет години, си мисля понякога за нея.
Никога не бях помисляла, че след войната Шимбаши ще се промени така драстично. Преди войната там живееха около 1200 гейши, а сега останаха само около една десета от тях. Много бяха предпочели да си останат в местата, където бяха евакуирани, други бяха в лошо здравословно състояние, трети бяха загубили всичко в бомбардировките и пожарите и нямаха желание да работят отново. Дълго време гейшите нямаха необходимите материали, за да се явяват на обществени места с японска фризура и дълго до земята кимоно.
Прислужниците, които преди войната бяха повече от шестдесет, сега се бяха разпръснали по всички посоки и трябваше да мине доста време, докато се върнат. Повечето младежи започнаха работа в приемните на наново откритите чайни.
Когато се върнах в Шимбаши, бях много щастлива да видя, че не всички чайни са изгорели. По-енергичните собственички бяха започнали работа във временни постройки. Тъй като хакоя Хан-чан, който преди войната винаги работеше за мен, беше в приемната на „Юкимура“ и живееше там, аз се чувствах спокойна и сигурна в заведението.
До 1948 година музикантите (изпълнители на шамисен, певци и хористи) и танцьорките се събраха в почти пълен състав. Танцовият театър на Шимбаши реши отново да представи танците азума. Отново се надигнаха протести, изказаха се намерения за забрана на ревюто. Също както преди, когато чайните бяха заплашени от закриване, отидохме да говорим с американските окупационни власти и застъпничеството на високопоставени личности ни позволи да проведем традиционните празненства. През март 1948 година за първи път след войната се състояха танци азума, макар и само за осем дни.
Във всеки случай чайните, домовете за гейши и изобщо всички заведения, които не бяха станали жертва на бомбите, можеха да се смятат за щастливи. Всеки искаше да работи, но щеше да мине още доста време, докато построят солидни домове и започнат отново да произвеждат подходящо облекло. През 1956 година, когато заминах за Америка, възстановяването беше почти приключено.
Там научих, че река Цукиджи е била засипана и са построили магистрала. Преди войната често плавахме с корабчета до Кототои. Все още помня изпълненията на майстор Фукуда Рандос Шакухачи в лунните нощи пред крепостта Шинагава. В Ню Йорк се питах уплашено как ли се е променила местността, след като са засипали реката. След двадесет и девет години, когато се върнах, мястото изглеждаше сиво и безотрадно — точно както се бях опасявала.
Когато заминах за Америка, радиото тъкмо навлизаше във всички домове. Мама и баба слушаха с голямо удоволствие хумористични предавания като „Двадесетте врати“ или „Източник на знания“. На площада пред гара Шимбаши бяха сложили телевизор и всички ходеха да гледат. За мен обаче площадът беше на неудобно място, освен това нямах време. Така че не отидох там нито веднъж. По онова време телевизията все още беше черно-бяла.
През май 1957 година се появих за първи път по телевизията в Атланта, Джорджия, и бях много учудена, като видях колко красиво изглеждаше на екрана светлосиньото ми кимоно. Зарадвах се много, когато скоро след това Япония започна да произвежда цветни телевизори, които по нищо не отстъпваха на американските.
Непосредствено след 1945 година все още имаше много традиционни развлечения. Често водех американски гости в театър кабуки. Познавах повечето пиеси и не беше проблем да превеждам, но когато за първи път след тридесет и седем години представиха отново пиесата „Историята на осемте кучета от дома Сатоми в Нансо“ (Нансо сатоми хаккенден), се обърках. Тогава бях само на тридесет и три години. Отидох при Ичикава Данширо и го помолих да ми обясни действията с всички подробности. Така придобих повече самоувереност като преводачка на кабуки. Ицубо и „Книгата на даренията“ (Канжинчо) караха американците да плачат.
По онова време пиесите, които бяха заклеймени като „реакционни“ или „агресивни“, както и сцените с харакири и кърваво отмъщение, бяха забранени от американските власти. По тази причина театър кабуки не даваше редовно представления и артистите често отиваха да говорят с хората от GHQ. Един американец, познавач на кабуки, ни помогна много да върнем представленията на сцената.
Кихару помага на нуждаещи се