Докато живеех с Н. в Азабу, у нас работеше Кийохара-сан. Тя произхождаше от едно рибарско село в близост до Шимода и беше абсолютно честна и дискретна. Присъствието й внасяше успокоение в дома ни и ми позволяваше да си върша работата, без да се тревожа.
Това се случи в един топъл августовски ден.
— Братовчедка ми и мъжът й ще дойдат утре в Токио и искат непременно да ви кажат добър ден — обясни предишния ден Кийохара-сан и зачака с вълнение пристигането на роднината си от село.
Към обед пристигна млада двойка, която мъкнеше два големи сандъка. В единия имаше пресни морски миди, а в другия зеленчуци. Сандъците тежаха като олово. Макар че беше много горещо, младата жена носеше бебето на гърба си. И двамата бяха мокри от пот.
— Свалете бебето и идете в банята да вземете душ. Омо, бързо донеси студени напитки. — Взех бебето от ръцете на жената. Въпреки лятната горещина то беше увито в дебела наметка. Само милите му кръгли очички гледаха навън. Кожата му беше прозрачнобяла.
— Каква горещина. Бързо изпийте нещо студено.
Бебето се казваше Мичико и беше на седем месеца. Когато го прегърнах и понечих да го развия, младата майка го грабна от ръцете ми и поиска отново да го увие. Погледнах я учудено. Младите се спогледаха тъжно. Нещо не беше наред.
— Дошли са в Токио, за да отнесат бебето в болницата. Това е за трети път — обясни тъжно Кийохара-сан.
На въпроса ми от какво е болна малката, майката безмълвно свали наметката. Бебето нямаше устни. Под нослето нямаше плът, а огромна зейнала дупка. От гърлото ми се изтръгна вик.
Момиченцето имаше чудни очи, но долната част на лицето му беше направо страшна за гледане. Доплака ми се. Бедното бебе имаше най-лошата форма на заешка устна. При безобидната форма е разцепена само горната устна, а тук беше разделена цялата горна челюст и малката не можеше да суче.
В селото се носели злобни слухове. Затова младата майка скрила дъщеричката си вкъщи и не я извеждала на слънце. През седемте месеца след раждането си бебето нито веднъж не видяло синьото небе. Затова и кожата му беше станала почти бяла.
Изпитах силно съчувствие към бедното бебе, но не знаех какво да кажа. Родителите се обърнали първо към лекаря в селото, който ги изпратил при колегата си в Нумацу. И той не могъл да направи нищо и ги препратил към болница в Токио. По онова време пътуването от рибарското село до столицата беше като околосветско пътешествие. До кея, на който спирали корабчетата, трябвало да се придвижат с каруца или с автобус. Оттам продължили с корабче до Нумацу, после взели влак за Токио. През 1950 година беше истинско мъчение да се пътува с малко дете на гърба в препълнените влакове и корабчета.
Като си представих как младите, които не познаваха Токио, са се добрали с много мъки и крайно изтощени до болницата, неволно въздъхнах от съчувствие.
В болницата им казали, че трябва да идат в друго, по-модерно лечебно заведение. На следващия ден отново тръгнали да обикалят града. Младият баща бил рибар и не можел да отсъства дълго от работа, затова останали в Токио само три дни. В болницата трябвало да чакат и нямали представа с кой влак ще могат да се върнат. Накрая пренощували в евтино хотелче в близост до болницата и на следващата сутрин се върнали обратно в селото. Пътуването траяло цял ден.
Днес идваха в Токио за трети път и вече бяха ходили в голямата болница. За щастие бяха успели да говорят със специалист. За съжаление в отделението нямали свободно легло и двамата трябваше отново да се върнат в селото си и да чакат.
— Не можем да ви кажем кога да дойдете отново. Щом се освободи легло, ще ви уведомим — така им казали в болницата. Разочаровани, двамата пренощували в същия хотел и днес, преди да си заминат, дошли у нас.
Смятаха следобед да потеглят за Нумацу, да се качат на корабчето и някъде на следващата сутрин да се приберат в селото си. Мъжът не смееше да рискува работата си. Пътуванията до Токио им струваха много време и пари.
— Един момент. — Осени ме внезапно прозрение. Пред духовния ми взор се появи името „д-р Кавашима“. — Почакайте, хрумна ми нещо. — Скочих и изтичах навън. На нашата улица, малко по-нататък от лявата страна, се намираше болницата „Айику“. Отидох бързо там и разказах на д-р Кавашима тъжната история на малкото момиченце. Докторът изяви готовност да го прегледа веднага. Хукнах обратно и заведох двойката в болницата.
Имахме голям късмет. Благодарение на застъпничеството на д-р Кавашима малката Мичико бе приета веднага в болницата, за голямо облекчение на младите родители.
По онова време болните трябваше да носят футон, чаршафи, одеяла и всичко останало. Отидох до вкъщи и донесох необходимото. Младият баща замина веднага за своето село, за да се върне навреме на работа, но майката остана три дни у нас и в определеното време за свиждане ходеше при бебето си. След това си замина и тя и аз заех нейното място.