Всеки ден ходех при малката Мичико. След няколко дни й направиха операция. Тъй като живеехме наблизо и Кийохара-сан и момичетата се интересуваха живо от съдбата на бебето, Токуе, Омо, Пеко и синът ми посещаваха малката всеки ден. Всички членове на семейството се грижеха за Мичико.
Бебето остана в болницата четири седмици. Родителите го бяха предали в моите ръце и аз се чувствах длъжна да се грижа за него. Като белег от операцията под носа на момиченцето остана червена линия, но устните се затвориха и намесата се оказа напълно успешна.
В деня на изписването пристигнаха и двамата родители. Вече не беше нужно да увиват бебето в одеяло. Малката Мичико се хранеше добре и бузките й бяха порозовели. Настани се усмихнато на гърба на майка си, за да поеме пътя обратно към родното си село, изпроводена от благопожеланията на множеството изпращачи.
Най-много се радвах, че Токуе, Омо, Пеко и синът ми отделиха от джобните си пари, за да купят играчки и лигавничета за Мичико.
Посетих д-р Кавашима и му благодарих с цялото си сърце, че не само е спасил бебето от тъжната му съдба, но и е направил още много хора щастливи.
След това всеки месец получавахме по един голям дървен сандък, пълен с пресни зеленчуци и големи морски охлюви. Младият баща ни ги изпращаше в знак на благодарност. Посрещахме всяка пратка с много веселие, давахме и на съседите.
Междувременно малката Мичико е минала тридесетте. Сигурно е омъжена и има деца. Доколкото знам, вече е много лесно да се мине разстоянието между Нумацу и М. с корабче и имам намерение при следващото си посещение в Япония да посетя Мичико, родителите й и Кийохара-сан.
Скоро след като открих салона в Азабу, в един от свободните си дни посетих старата си приятелка Коейрио. Както вече казах, тя се омъжи за Янагия Кингоро и живееше в Кагуразака. Често й ходех на гости.
Оставах дълго в дома им, защото винаги беше много весело. Този път обаче в стаята лудуваха две малки момчета, които не познавах. По-голямото беше на около пет години, малкото на три. Беше различно отпреди, защото децата си играеха все около нас и разсипваха чая ни.
Към семейство Кингоро принадлежаха големият син Кей (по-късно заедно с Мики Къртис и Хирао Масааки той създаде рок група), който беше в последния клас на средното училище, и дъщерята Мисако. Малкият син се казваше Сатоко и беше осемгодишен, малко по-голям от сина ми. Останах много учудена от присъствието на две непознати малки момчета.
Коейрио ми довери, че се намира в много трудно положение. Майката на момчетата била вдовица, нейна добра позната. Бащата бил ранен във войната, лежал дълго в болницата и преди три месеца починал. Синовете били още малки и майка им не знаела как ще ги изхрани. Нямала и място, където да живее с децата. Отишла в службата за младежта и социалните помощи, но я отпратили, тъй като там се грижели само за сираци. Парите й намалявали и все повече се отчайвала.
Фужико, така се казваше жената, нямала нито роднини, нито близки, от страната на мъжа й останала старата му майка, която едва се прехранвала. Когато опитала всичко, тя купила на децата си голямо количество макарони, за да се нахранят за последен път до насита. След това отишла да се удави с тях в Сумида. Точно в този момент се появила Коейрио.
— Вие сте още млада, винаги можете да умрете. Животът е много ценен, за да го захвърлите. Елате при мен, ще помислим заедно — казала тя и отвела отчаяната жена в дома си.
Затова двете малки момчета си играеха в жилището й. Малкият плачеше често и без причина беше особено шумен.
Кингоро пишеше всичките си пиеси сам и всеки месец ги представяше на младите колеги в групата си ракуго. Напрежението в дома му го бе направило крайно раздразнителен.
— Той открай време не обича децата да плачат и да лудуват — довери ми с нещастно лице Коейрио. — Но ако ги изхвърля, тя ще загуби всяка надежда и ще извърши самоубийство.
Фужико, която беше едва двадесет и шест годишна и имаше красиво бледо лице, помагаше в кухнята.
— Кажи й ти. Приех я в дома си, но така не може да продължава.
Отидох да поговоря с младата Фужико.
— Ако искаш да умреш, решението е твое. Но нямаш право да убиеш и двете си деца. Никой не знае какво им е отредила съдбата и какви задачи трябва да изпълнят в живота си. Какво би казал починалият ти съпруг, ако ги удавиш?
— Права сте. Когато исках да скоча в реката, голямото момче ми каза: „Мамо, не искам да умра“ и се откъсна от мен. Малкият беше вързан на гърба ми и спеше дълбоко, уморен от многото изядени макарони. Затова не каза нищо, но… — Фужико се разхълца неудържимо. — Не мога да работя с двете деца. Навсякъде ми отказват. Нямам изход… Ще умрем от глад. Мисля, че е по-добре, ако последвам мъжа си… — заяви през плач тя.