— Приех я, но мъжът ми става все по-раздразнителен, децата ми също се сърдят. Къде да я пратя? — Коейрио беше напълно безпомощна.
— Тогава ще ги взема у нас — реших аз. И без това домът ни беше пълен, две деца повече или по-малко нямаше да ни затруднят особено. Ако Фужико си намереше работа и жилище, ние щяхме да гледаме децата и тя нямаше да прибегне до безсмислено самоубийство. Още същия ден отведох Фужико и двете й деца у нас.
За щастие тя беше мила, симпатична жена и скоро намери работа и подслон в чайната „Токива“, чийто собственик ми беше познат. Подарих й пълен комплект мои дрехи, който се състоеше от лятно и зимно кимоно със съответните оби. Тя беше млада и красива и работодателите й направиха добра сделка.
Сега за двете момчета.
Аз имах козметичен салон, в който идваха много клиенти. Естествено не беше приятно, че двамата лудуваха там по цял ден. В подножието на хълма, на който беше построена къщата ни, имаше детски ясли. Водех децата всяка сутрин в девет и ги прибирах в пет следобед. Те се хранеха и се къпеха у нас и спяха в моята стая на първия етаж.
Лошото беше, че малкият плачеше непрекъснато. Името му беше Минору и тъй като непрекъснато се дереше, го наричахме ревливия Мино. Никога не говореше нормално, винаги с плачлив глас. С Такаши, по-големия, нямахме проблеми, но Мино непрекъснато ни тормозеше, на всичкото отгоре всяка нощ се напишкваше в леглото. Тъй като вече не беше бебе, произвеждаше цели езера. Пеко и Омо му се караха сърдито, никой не го обичаше. Чувствах се виновна и сама перях мокрите чаршафи.
Синът ми беше много сърдит на Мино, защото се боеше, че съседите ще заподозрат него. Сушах футона си всяка сутрин, но скоро стана целият на петна. Изпробвах различни методи, не позволявах на Мино да поема течности вечер, вдигах го нощем да отиде до тоалетната, но нищо не помагаше. Все пак след време започна да се напикава само веднъж на четири или пет дни… Бях убедена, че щом съм го приела в дома си, съм длъжна да си нося последствията. Мъжът ми беше човек с голямо сърце и никога не ми се сърдеше, каквото и да правех. Бях дълбоко трогната, че когато купуваше нещо на сина ми, купуваше същото и за Такаши и Минору.
Както можеше да се предположи, мама и баба не приеха добре тримата неканени гости.
— Ти си странно същество. Не разбираме защо правиш всичко това. Какви са тези странни предпочитания — ругаеха ме те. Според тях бях напълно полудяла.
Ала като си помислех за времето непосредствено след войната, когато тръгнах да търся мъжа си и пътувах с бебето на гърба на платформата в препълнения влак, а после бях приета така мило от семейство Иида, разбирах, че не мога да остана безразлична към съдбата на другите. Изпитвах огромно съчувствие към Фужико, която беше решила да умре с двете си деца. Не можех да изхвърля от дома си Такаши, който бе казал: „Мамо, не искам да умра“, и Минору, който за първи път в живота си се бе наял до насита с вкусни макарони, преди да загуби живота си. Не можех да се държа, сякаш те не съществуваха.
Синът ми се грижеше за двете деца като голям брат, но ревливият Мино му досаждаше. Ако не намереше играчката си, малкият почваше да реве, ако другите деца не искаха да играят с него, плачеше сърцераздирателно, когато синът ми и Такаши си играеха добре, пищеше от яд. Това дете живееше само за да плаче.
Учителките в детската градина също се чудеха, че малкият непрекъснато плаче. Той си беше роден плачльо.
Големият му брат Такаши беше умно момче и умееше да изразява добре и най-трудни неща. Сутрин, когато запалвах свещената светлина пред домашния олтар и се молех, той заставаше до мен и скръстваше ръце за молитва.
— Мили богове, чичото и лелята ни спасиха. Когато пораснем, ще им се отплатим. Моля ви, мили богове, и вие изразете благодарността си към лелята и чичото — шепнеше той.
— Много е умен за петгодишно дете — казваше Н. Макар че никой не го беше учил, понякога Такаши говореше като дете от театрална пиеса, което много ме учудваше.
За щастие скоро Фужико се запозна с добър мъж, който се съгласи да вземе и децата й и двамата се ожениха. Какво ли е станало с Такаши, който говореше като истински артист от сцената и знаеше какво искат да чуят възрастните, и с Минору, който все ревеше и се напикаваше в леглото? Сигурно са вече мъже на средна възраст…