Към Америка
Бях много ядосана на съседката, която беше разправила на баба и мама, че Н. всяка сутрин извежда от дома ни млада жена и я качва в колата. Още по-ядосана бях на мама и баба. Не можех да разбера как две опитни възрастни дами можеха да приемат сериозно такава гадна клюка и постоянно ме укоряваха.
Защо не можеха просто да махнат с ръка и да забравят? Две стари жени, с голям житейски опит… Гневът не искаше да ме напусне.
Историята започна да се повтаря и накрая съвсем престанахме да се разбираме. Освен това синът ми обичаше баща си повече от всичко на света. Татко му умееше да играе най-добре на влакче и на топка. Винаги когато имахме свободно време, предприемахме нещо заедно. Мама и баба не одобряваха живота, който водехме.
При редките им посещения синът ми не им обръщаше внимание и както обикновено вървеше по петите на баща си. Понякога му предлагаха да сготвят любимото му ядене, но той отказваше невъзмутимо. Предпочитал да вечеря с татко си в градината.
Градината ни беше малка, но често изнасяхме масата навън и организирахме нещо като барбекю, което възхищаваше сина ми. Знаех, че баба и мама са много ядосани, дето синът ми не живее при тях. Давах им достатъчно пари, позволявах им да използват услугите на моята прислужница. Затова не се чувствах виновна.
По това време почти всяка събота у нас нощуваше Фукузава Юкио, приятел на сина ми. Бащата на Юкио беше внук на Фукузава Юкичи46, основател на университета „Кейо“. Майката беше европейка, родена в Гърция и отраснала във Франция.
Работех неуморно, за да издържам двете къщи. Мъжът ми тъкмо започваше да си създава име. Онова, което печелеше, отиваше за бензин и рекламни разходи. Аз имах доходи от козметичния салон, заплата от „Уошингтън Хайтс“ и сравнително високи хонорари от модните ревюта. Освен това давах частни уроци по английски, т.е. работех като лисица с девет опашки, както се казва у нас. От „Уошингтън Хайтс“ ми плащаха в долари, които по онова време имаха стойността на около 36 000 йени. Това съответстваше горе-долу на заплатата на водещ фирмен кадър.
Трябваше да работя усилено, за да издържам двете къщи. Признавам, че понякога харчех с широка ръка. Който е отраснал в „света на цветята и върбите“, не умее да се стиска.
Когато строяхме къщата в Азабу, планът ни беше да я използваме и като фотостудио. Помещението беше толкова просторно, че при фотографиране камерата можеше да се премества в различни позиции. Много артисти и манекени идваха да си правят портрети у нас. Понякога ги обличах в едно от моите кимона и им купувах аксесоари и шалове. Единственото ми желание беше съпругът ми да стане известен.
На първи май 1952 година мъжът ми отиде на митинг пред двореца, за да направи актуални снимки. Когато чухме по радиото, че американски коли са били преобърнати и подпалени, че цари страшен хаос и има много ранени, се разтревожихме за съдбата му.
Надвечер Н. се върна с разкъсана риза и одрани лакти и колене, но иначе здрав и читав. Каза, че е било наистина страшно. Беше силно впечатлен от поведението на една американска фотографка.
Името й беше Маргарет Бърк-Уайт. Стояла невъзмутимо върху един камион, без да обръща внимание на градушката от камъни, с която я обсипвали. Макар че русата й глава била обляна в кръв, тя дори не се навела и продължавала да прави снимки. Скривала се само за да смени филма. Веднага след това се изправяла на камиона и отново започвала да снима. Мъжът ми каза, че като гледал тази смела жена, го било срам да избяга. Едва днес разбрал какво означава професионализъм.
По-късно, когато бях вече в Америка, посетих изложба на Маргарет Бърк-Уайт. Видях фантастични снимки на лешояди, които кълват трупове по брега на Ганг, на хора, които тичат в паника между пламъците на горящите коли на площада пред императорския дворец — демонстрацията, на която беше и мъжът ми. Снимките бяха направени от една четиридесетгодишна жена. Останах възхитена от изкуството й.
Този кървав първи май остави силни впечатления у мъжа ми и намери своето отражение и в работата му със Сакагучи Анго за списание „Чуокорон“. Днес портретите му на жени са между най-добрите в света. Макар че може би звучи странно да кажа такова нещо за бившия си мъж, аз и днес съм абсолютно убедена, че той беше най-добрият от всичките ми мъже.
Бракът ни беше хармоничен, момчето щастливо, момичетата, които работеха за мен, живееха добре и се забавляваха. Единствените недоволни бяха баба и мама. Възгледите ни бяха напълно различни, единението невъзможно. Двете непрекъснато хленчеха и пред мъжа ми.
46
Фукузава Юкичи (1835–1901), известен педагог, журналист и писател. Като една от главните фигури на „японското просвещение“ той се застъпва за въвеждането на хуманистични основни права в западен стил.